— Цивилни.
Когато измина двадесет и деветият час, нещо в пълзящата мрежа на екрана на Скелсгард се промени. Контурите започнаха да се подреждат в систематични, заплетени шарки, далеч по-различни от асиметричните групирания и разтягания дотогава.
— Може би ще ти бъде интересно да хвърлиш един поглед — каза тя.
— Какво има? Всичко наред ли е? — попита Оже.
— Да. Просто се натъкнахме на нещо по-необичайно. Обикновено го забелязваме около двадесет и осмия или двадесет и деветия час от пътуването, макар че никога не е на едно и също място.
— Още графити или турбулентност?
— Не, тунелът е прекалено стабилен.
Оже се наведе напред, като преди това отпусна малко предпазния си колан. Говореше тихо, защото Авелинг спеше, похърквайки леко, и нямаше особено желание да го буди:
— И така, какво виждам?
— Наближаваме разширение в тъканта на тунела. Нещо като издължен по посоката на пътуването ни балон. — Скелсгард въведе поредица от микроскопични промени в полета им, които бяха потвърдени от залповете на помощните тръстери. — Отначало не знаехме с какво си имаме работа.
Оже се опита да намери нещо познато в бавно приплъзващите се контури, но подозираше, че щяха да й бъдат необходими седмици практика, преди да започне да ги свързва с триизмерния образ на заобикалящите ги стени на тунела.
— И сега? — попита тя.
— Наричаме го „обменната галерия“ — обясни Скелсгард. — Поне доколкото ни е известно, слашърите не са се натъквали на нищо подобно по време на техните пътувания. Всички връзки, които са картографирали, са обикновени тунели от точка до точка. Понякога има гроздове от портали, разположени близо един до друг в пространството, но никога разклонения в самите нишки на хипермрежата.
— С изключение на това тук?
— Е, очевидно в тази връзка има нещо наистина специално, защото навлиза в самото сърце на АГС обекта. Смятаме, че каверната позволява селективен достъп до различни точки в кората на пленената планета. — Тя почука с единия си ниско изрязан нокът особеностите по контурите на дисплея. — От каверната започват деветнайсет трасета, без да броим онова, от което току-що излязохме. Бедата е, че системите ни за контрол на полета позволяват да достигнем едва шест от тези изходи навреме. Само в четири от останалите тринайсет успяхме да пуснем различни леки пакети с инструменти, но така и не научихме нещо повече за участта им. Вероятно дори не са достигнали до края на връзките.
— А шестте, които можете да достигнете?
— Неизменно се озоваваме под земята, обикновено на неколкостотин метра от повърхността. Пет от тези шест изхода не ни вършат работа, обаче. Ако разполагахме с достатъчно време, бихме могли да прокопаем пътя си до дневната светлина, но ще ни отнеме години и всеки килограм скален материал ще трябва да бъде транспортиран обратно през връзката.
— Май пропускам нещо — каза Оже. — Кое му е трудното в това, да си проправите пътя през малко скала, като се има предвид, че сте издълбали половината Фобос?
— Има уловка: инструментите ни не работят на 32. Налага се да копаем със зъби и нокти.
Оже зададе очевидния въпрос:
— Един момент. Щом не можете да достигнете повърхността, откъде сте сигурни, че сте попаднали на същата планета? Ами ако връзките водят на някое съвсем различно място?
— Основното доказателство, с което разполагаме, е гравитацията. Никога не се различава с повече от процент или два от обичайната стойност, без значение къде сме се озовали. Геохимията — донякъде, но недостатъчно, че да ни наведе на предположението, че сме на друга планета. Можем да сравним данните с онова, което знаем за 31 и да направим налудничава догадка къде точно се намираме… поне с точност до континент… но засега само един от изходите ни позволява да се доберем до повърхността.
— Защото е по-близо? — попита Оже.
— Не, защото точно до нас минава друг тунел. Трябваше да прокопаем само няколко десетки метра през скалата, преди да се натъкнем на шахта. Ако не беше тя… — Изражението на Скелсгард стана философско: — Е, Сюзан още щеше да бъде жива, а ти още щеше да очакваш трибунала си.