— Флойд, не можем вечно да се въртим около единствената тема, която не искаш да обсъждаш.
— Тогава ще я обсъдим довечера.
— Поне докато не смениш темата.
— Угоди ми.
Тя затвори очи примирено.
— Обади ми се по-късно. Искам да видя как ще се развият нещата с Маргьорит.
Флойд кимна: всичко друго беше по-добро от отказ.
— Ще ти се обадя тази вечер.
— Флойд… внимавай, става ли?
— Ще внимавам.
Тя извади една ябълка от торбата с покупките и му я подхвърли. Флойд я улови и я пъхна в джоба си. Запали матиса и прекоси града до улица „Пьоплие“. Свърза се с Бланшар по домофонната уредба, след което се качи до петия етаж и почука на вратата на апартамента на Сюзан Уайт.
— Флойд е — обяви високо.
Кюстин открехна вратата предпазливо и го пусна да влезе. Беше върнал радиото обратно до стената, без да оставя никакъв знак, че някой го е пипал. Дори инструментите му бяха събрани.
— Нещо ново? — попита Флойд.
— Нищо. Който и да излъчваше онзи сигнал, все още пази мълчание. — Кюстин нагласи грижливо копчето за честотите. После се настани с кръстосани крака пред радиото, сложил развързаните си обувки недалеч от себе си, внимателно подредени една до друга. — Но не спирам да опитвам.
— Добре. Междувременно искам да поговоря с човека, който е казал, че е видял детето да се размотава наоколо.
— Малкото момиченце? Флойд, нали не мислиш сериозно, че…
— Не изключвам нищо.
— Човекът, който ти трябва, живее на втория етаж. Вратата точно до шкафа на чистачката. Само че от него ще чуеш единствено онова, което каза на мен.
— Може пък да успея да опресня паметта му. — Флойд погледна виновно към приятеля си. Кюстин бе прекарал деня тук, трудейки се неуморно, докато в същото време той се беше разхождал из градините на Париж и бе хапвал сладолед. — Искаш ли нещо? Мога да ти донеса кафе.
— Всичко е наред, благодаря.
— Ял ли си?
— Не и от сутринта насам.
Флойд пъхна ръка в джоба си.
— Ето ти една ябълка за моя сметка.
Стълбите го отведоха право до шахматния линолеум на площадката на втория етаж. Почука на вратата непосредствено до шкафа на чистачката, изчака няколко секунди, след което почука пак. Притисна ухо към дървото и се вслуша за някакви признаци за живот от другата страна, ала не се чуваше нищо. Опита бравата, но се оказа заключена. Той сви рамене: беше средата на деня и следователно доста вероятно бе наемателят да е навън и да си изкарва прехраната. Единствен той бе споменал за детето пред Кюстин, но това не означаваше, че и някой друг не беше видял нещо. Може пък от него да се искаше просто да задава правилните въпроси.
Флойд отвори бележника си на нова страница и почука на вратата на другия апартамент на втория етаж. След секунда чу тътрене на чехли, последвано от тракането на ключалки и вериги. Показа се възрастна жена в престилка на цветя, но само толкова, колкото й позволяваше леко открехнатата врата. Изгледа го с подозрение, което Флойд обикновено пазеше за търговските пътници.
— Съжалявам, че се налага да ви обезпокоя, мадам — каза той. — Името ми е Флойд и разследвам смъртта на американката отпреди три седмици. Вярвам, че сътрудникът ми мосю Кюстин вече ви е посетил?
— Да — отговори предпазливо жената.
— Няма защо да се тревожите. Просто един от съседните на вас наематели е споменал случайна забележка, която по онова време не ни направи впечатление, но придоби нова значимост в светлината на последните разкрития.
Очевидно не възнамеряваше да го пусне в апартамента си:
— Казах на сътрудника ви всичко, което знаех за американското момиче. Едва я познавах.
Флойд нямаше нужда да я пита как се казва, Кюстин и без друго сигурно вече беше записал името й.
— Не, нямах предвид специално нея. Но все пак… някога разговаряли ли сте?
— Нито дума. От време на време се разминавахме на стълбището. Не се стараех да не разговарям с нея, но на моята възраст… — Нещо в изражението й омекна — нещо като внезапно доверие, макар да продължаваше да пази вратата като крепостна стена. — Живея в тази сграда от доста години, мосю. Имаше времена, когато си бях поставила за цел да се запозная с всички, живеещи под този покрив. Но напоследък младежите идват и си отиват толкова бързо, че почти не си струва дори да научаваш името им.