— Разбирам ви — кимна съчувствено Флойд. — Живея в подобна сграда в Пети район. Винаги едно и също… хората идват и си отиват.
— И все пак, млад мъж като вас… вие сигурно щяхте да знаете как се казва. Беше много хубава.
— Доколкото схванах — каза Флойд, — е била приятна млада дама. Ето защо е двойно по-важно да открием какво й се е случило.
— От полицията казаха, че е паднала.
— В това няма никакво съмнение. Въпросът е, била ли е блъсната?
— Казват, че била просто туристка. Защо някой би искал да наранява човек като нея?
— Тъкмо на този въпрос се опитвам да намеря отговор.
— Разговаряхте ли с вдовеца на следващия етаж над мен?
— Мосю Бланшар? Да, поговорихме. Беше много услужлив.
— Той я познаваше по-добре от нас. — Жената се наведе към Флойд и снижи глас: — Ако питате мен, нещо не беше както трябва в цялата работа.
— Според мен нещата не са такива, каквито изглеждат — рече Флойд. — Американката е обичала да залага на коне. Мосю Бланшар й е помогнал да разучи фиша.
Жената нацупи устни, очевидно неудовлетворена от разясненията на Флойд.
— При все това. Смятам, че мъж на неговата възраст… Е, няма значение. Коя съм аз, та да ги съдя? Имаше ли още нещо, мосю?
— Само един последен въпрос: в сградата живеят ли някакви деца?
— На четвъртия етаж имаше една млада двойка с бебе, но те се преместиха в Тулуза още миналата година.
— А оттогава?
— Никакви.
— В такъв случай не ви се е случвало да виждате деца в сградата?
— От време на време идват гости, които водят с тях децата си.
Флойд почука бележника с молива.
— Ами деца без придружители?
— Понякога. Мосю Шарл, който живееше на шестия етаж, имаше дъщеря, която го посещаваше всяка неделя.
— А напоследък?
— Не и откакто го погребаха в Д’Иври.
— А оттогава? Някакви други деца?
— Не, доколкото ми е известно. Не.
— Помислете внимателно, мадам. Да сте виждали малко момиченце в тази сграда, особено през последните няколко седмици?
— Смятам, че щях да си го спомня, мосю, като се вземе предвид колко неестествено би ми се сторило.
Флойд затвори бележника си, без да е записал и дума.
— Благодаря за отделеното време, мадам.
— Съжалявам, че не успях да ви помогна.
— Бяхте много отзивчива. — Флойд докосна с пръст периферията на шапката си и отстъпи назад, докато тя затваряше вратата. Чу как веригите и ключалките се връщат по местата си.
На този етаж нямаше други апартаменти, така че реши да се насочи към третия. Почти беше достигнал междуетажната площадка, когато чу, че вратата на възрастната дама се отваря забързано. Спря с ръка на перилата и погледна надолу.
— Мадам?
— Току-що си спомних — каза разтреперано тя. — Имаше едно дете.
— Момиченце?
— Много странно момиченце. Късно една вечер се разминах с нея по стълбището. Прибирах се вкъщи.
— Къде бяхте ходили, стига да не възразявате срещу въпроса ми?
— Никъде. Понякога ходя насън… ужасно ми е неудобно да го призная… и често се събуждам в дъното на стълбището. Сигурно беше преди три или четири седмици. Случайно погледнах лицето й и… — Тя потрепери.
— Мадам?
— Когато се събудих на следващата сутрин, мосю, си помислих, че сигурно съм я сънувала.
— Може би сте — предположи Флойд.
— Надявам се да е така, мосю, защото когато погледнах лицето й, съзрях самото зло, сякаш дяволът беше влязъл в сградата, приел формата на момиченце. И най-лошото е, че когато тя отвърна на погледа ми, в очите й се виждаше, че знае съвсем точно какво си мисля.
— Можете ли да ми я опишете?
— На около осем или девет. Може би малко по-възрастна. Дрехите й бяха мръсни и окъсани. Беше много слаба. Забелязах ръката й върху парапета — беше като на скелет, цялата жилеста и костелива. Косата й бе твърде черна, сякаш беше боядисана. Но най-лошото беше лицето й. Като лице на вещица, или на нещо, оставено да изсъхне на слънцето.
— Позволете да ви успокоя — усмихна се Флойд. — Сигурен съм, че сте имали кошмар.
— Откъде можете да бъдете сигурен?
— Защото това не е малкото момиченце, което се надявах да сте виждали. То е вероятен свидетел.
— Така ли?
— Момиченцето, което издирвам, има личице на ангел. Малки опашчици и розови бузки.