— Добре ли си? — попита Скелсгард.
— Повече или по-малко. Не трябва ли?
— Съществуваше незначителен риск някои от машините на Ниагара да не са напълно изхвърлени от организма ти. Не виждах смисъл да те тревожа излишно.
— Разбирам — произнесе късо Оже.
— Има и още нещо. Обикновено когато преминаваме, не усещаме нищо. Отнема само миг и после е свършило. Но понякога се случва друго. Някъде по веднъж на всеки сто преминавания през сензора преходът е различен.
— По какъв начин различен? Различно болезнен?
— Не… не по този начин. Просто понякога изглежда отнема по-дълго време. Много по-дълго. Сякаш са те пъхнали в жълт затвор до края на дните ти. Научаваш и усещаш неща, които почти не можеш да опишеш. Когато излезеш, си спомняш случилото се само смътно. Все едно се събуждаш от красив сън и се опитваш да се сетиш за изплъзващите ти се подробности. Долавяш нещо от умовете, които са построили това място. Усещаш как гледат през теб, необятни и древни, и отдавна мъртви, но по някакъв начин все така будни и любопитни какво правиш с техните творения.
— Ти изпитвала ли си…
— Веднъж — отговори Скелсгард. — И ми беше достатъчно. Това е и причината да не преминавам през това нещо по-често, отколкото е необходимо.
— Исусе — каза Оже и поклати глава. — Можеше да ми го кажеш, преди да прекося. Сега не ми остава друг избор, освен да се върна обратно по същия път.
— Просто исках да знаеш, че дори и да се случи… което е слабо вероятно… не бива да се боиш. Няма да те сполети нищо лошо и ще излезеш цяла. Но е преживяване, което малцина от нас успяват да понесат спокойно.
— Какви бяха умовете? — попита Оже. Въпреки възмущението, което изпитваше, любопитството й започваше да взима връх.
— Далечни, огромни и неизменни, като планински вериги. — Скелсгард се усмихна стеснително, но после разтърси глава, сякаш се опитваше да развали магията, уловила ума й. — Никога не се повтори. Преодолях го. Тук сме, за да вършим работа. Като стана дума, как ти се струва обстановката? На практика това е командният център на операциите ни на 32, мястото, откъдето комуникираме с всички полеви агенти.
Бартън вдигна очи от сгъваемата маса, върху която ги очакваха храна и кафе:
— Покажи й енигмата.
— Профилът на мисията й твърди, че няма нужда да се запознава с тези неща — отвърна Скелсгард.
— Все пак й я покажи.
Скелсгард сви рамене и поведе Оже към стелажите, къде се виждаха десетина от черните пишещи машини.
— Познати ли са ти?
— Не съвсем… приличат ми на пишещи машини, но съм сигурна, че са нещо далеч по-усъвършенствано.
— Това са машини „Енигма“ — обясни Скелсгард. — Комерсиално оборудване за шифроване.
— Местно производство?
— Да. Използват ги военните, но има и модели, които всеки може да закупи свободно. Ние пък ги използваме, за да изпращаме шифровани съобщения до полевите си агенти.
— Като Сюзан.
— Точно като нея. Преди да тръгне, й дадохме една от тези машини заедно с инструкции как да преобразува обикновено радио в приемник, с който да засича сигналите ни на дадена честота. Идеята беше, след като веднъж се установи да живее някъде, да използва местни инструменти и части, за да преработи радиоапарата. В нашия край шифроваме сигнала, използвайки машина „Енигма“ със съответните настройки на ротора за дадения ден от месеца. Сюзан разполагаше със списъка с настройките, за да може да коригира собствената си „Енигма“. Зашифрованите съобщения се приемат от радиоапарата посредством морзов код, но ако някой случайно се натъкне на тях, биха му се сторили безсмислени.
— Един момент — вдигна ръка Оже. — Сега си спомням нещо за тези машини. Не играеха ли роля във Втората световна война? Във връзка с военни подводници?
— Да — кимна Скелсгард. — В крайна сметка разбиват шифъра на „Енигма“. Това е изисквало няколко сериозни пробива в методите за криптографски анализ и електромеханичните изчисления. Всъщност разбиването на тази защита на практика дава старт на цялата компютърна революция. Само че нищо от това не се е случило тук. На 32 Втората световна война не се е случила.