Тя пристъпи в смрачаващия се въздух, слаба и ъгловата в черните си дрехи, като рисунка във „Вог“. Носеше черна кожа и черна цилиндрична шапчица с воалетка, а когато застана под светлината на лампата, изглеждаше като милион долара, докато не пристъпи към него и тогава вече изглеждаше уморена и натъжена, и на ръба на нещо, което нямаше сили да понесе.
— Да отидем да хапнем — произнесе внимателно Флойд. — А после ще послушаме истинска музика.
По пътя спряха в малък испански ресторант на кея „Сен-Мишел“. Флойд поръча хубава бутилка шампанско „Вьов Клико“ 1926-а, като махна с ръка на възраженията на останалите, че не може да си я позволи. Технически беше вярно, но Кюстин се бе потрудил, а Грета заслужаваше да си прекара добре, за да забрави Маргьорит поне за няколко часа. Храната беше също толкова добра, колкото си я спомняше и дори странстващият китарист — тук даже Грета бе принудена да се съгласи — не беше чак толкова противен, колкото някои, които бе чувала. Докато Флойд уреждаше сметката, Грета и китаристът бъбреха за строеве и апликатури. Красивият младеж в черна риза предложи китарата си на Грета, а тя изсвири няколко колебливи ноти, преди да поклати глава и да му я върне с притеснена усмивка. Докато тя изхлузваше каиша на инструмента през рамото си, китаристът каза няколко окуражителни думи. Флойд също се усмихна: Грета не бе дала всичко от себе си, за да не засрами хлапето. Сигурно беше нов в града.
След като се нахраниха, не им оставаше нищо друго, освен да се насочат към Льо Пероке Пурпр, клуб на улица „Дофин“. Само няколко години преди това на същата улица бяха работили шест или седем такива заведения, ала повечето от съседите им вече ги нямаше, затворили или превърнати в евтини барове с джубоксове и премигващи като олтари телевизори по ъглите. Льо Пероке все още се държеше със зъби и нокти и бе едно от малкото места, където пускаха Кюстин и Флойд да свирят без Грета. Стените бяха покрити с фотографии на джазмени — от Джели Рол и Сачмо до Дюк, Байдербек, Колман Хокинс и Джанго. Някои от тях дори бяха свирили на улица „Дофин“. Собственикът, приятелски настроен брадат бретанец на име Мишел, забеляза тримата още на влизане и им махна да отидат на бара. Попита Грета как върви турнето й и изслуша невинната й лъжа, че е оставила оркестъра за няколко дни, за да се погрижи за болната си леля. Флойд се поинтересува дали барът върви, а Мишел му отвърна с обичайното си песимистично повдигане на рамене, което не се беше променило много от почти деветнайсет години насам.
— Младите все още разпознават добрата музика — каза той. — Проблемът е, че вече не им се удава възможност да я слушат. Джазът е политическа музика… винаги е бил, винаги ще бъде. Ето защо някои хора предпочитат да отмре.
— Може би желанието им ще се сбъдне — каза Флойд.
— Е, вие поне винаги сте добре дошли да свирите тук. Иска ми се да можех да си позволя да ви пускам по-често.
— Благодарни сме и на това, което имаме — увери го Флойд.
— Свободни ли сте за средата на съботата следващия месец? Току-що една група ми отказа.
— Мисля, че ще успеем да те вместим.
— Грета?
— Не — отвърна тя, като наведе и без това скритите си зад воала очи. — Няма да успея.
— Жалко. Но Флойд и Кюстин винаги изнасят добри представления… макар че съм на мнение, че не е зле да размислите и да наемете някой пианист за постоянно?
— Ще го обсъдим — каза Флойд.
— Стига да продължавате да свирите по-мелодично, момчета. И не толкова бързо, за да могат комарджиите да си тактуват с крак. — Той изгледа предупредително Кюстин. — Никакви такива от осемтактовите, каквито напоследък се опитваш да ми пробуташ.
— Може пък на младежта да й се иска да чуе нещо ново за разнообразие — подхвърли Кюстин.
— Искат да чуят нещо ново, а не нещо, което звучи като изпуснат бик в магазин за порцелан.
— Ще се държим прилично — увери го Флойд, като потупа утешително Кюстин по рамото.
Мишел им наля питиета: бира за Грета и Кюстин, вино за Флойд, който трябваше да внимава по обратния път за Монпарнас. Облегнат на бара, като само от време на време се отдалечаваше да обслужи някой клиент, Мишел ги осведоми в подробности за последните новини из местната музикална сцена: кой е дошъл, кой си е отишъл, кой беше на върха, кой не, кой с кого спеше. Флойд проявяваше любезен интерес към всичко това. Въпреки че не се интересуваше особено от клюки, беше добре да откъсне поне за известно време ума си от случая с убийството и собствените си проблеми. Забеляза, че Кюстин и Грета се заливаха от смях и това го ободри. Преди да се е усетил, и тримата се наслаждаваха на приятната компания, музиката и навика на Мишел да не оставя чашите им празни. В единайсет най-после се появи и групата и изсвири десетина суинг парчета, предназначени за оркестър, но орязани за квартет, и макар че изпълнението им не беше най-лошото, което Флойд бе чувал, му трябваше доста, за да бъде най-доброто. Нямаше значение. Беше с приятелите си. В Льо Пероке беше уютно и задимено, великите поглеждаха благосклонно от портретите си по стените и поне в рамките на следващите два часа всичко щеше да бъде наред със света.