Скелсгард и Оже вървяха приведено по дължината на тъмния нисък тунел в грубо издяланата скала, правейки отчаяни усилия да не се изцапат до уши. След като се нахраниха, направиха някои допълнителни приготовления. Чисто новата ръчна чанта на Оже беше издута от карти и пари, някои от последните — фалшиви, някои — откраднати. Бяха напуснали залата със сензора през тежко бронирана метална врата, тръгвайки през прокопан тунел, който водеше и в едната, и в другата посока. Скелсгард разполагаше с фенерче — издължен предмет с приплъзващ се ключ, очевидно произведен на 32. Тя нервно го насочи нагоре и надолу по дължината на шахтата, сякаш очакваше да види нещо, след което поведе надясно. По пътя обясни на Оже, че изкопните работи в едната посока бързо били прекратени, след като другият край на тунела се натъкнал на работна шахта, прокарана от строителите на метрото.
— Изкопали сте всичко това? — попита Оже.
— По-голямата част. Стана по-лесно, след като се добрахме до вече съществуващата отсечка.
— Все пак си е било неимоверен труд.
— Беше, докато не открихме, че можем да прекараме вентилационен маркуч през сензора. От нашата страна държахме компресор, след което изработихме проста пневматична дрелка, която да се прекарва лесно на части. Сглобихме я от тази страна и я снабдихме с въздух посредством маркуча, минаващ през сензора. Това помогна малко, въпреки че сензорът има гадният навик от време на време да си променя мнението.
— Ами електричество? И него ли можете да прокарвате?
— Да — отговори Скелсгард, — но така и не успяхме да накараме нещо да проработи. Дори и обикновените фенерчета се оказаха прекалено мъчни за разглобяване и прехвърляне. Сензорът не желае да пропусне дори обикновена електрическа крушка, без да я направи на парчета. В крайна сметка се наложи да прехвърляме газ, за да захранваме обикновени горивни лампи като във въгледобивна мина от деветнадесети век.
— Сигурно е било истински ад.
— Даваше ни надежда единствено грохотът на преминаващите мотриси. Това ни подсказваше, че се приближаваме все повече. При никоя от останалите изходни точки не се чуваха други звуци. Тук поне можехме да бъдем сигурни, че от влаковия тунел ни делят само няколко десетки метра.
— И сега от мен се очаква да се надбягвам с влакове?
— Само в случай на спешност. Можем да прекъсваме захранването, като даваме на късо електрифицираните релси, но само за кратки периоди. Сега станцията е затворена, така че влаковете не се движат.
— Защо? Колко е часът?
— Четири и половина сутринта, петък, месец октомври.
— Нямах представа.
— Не му мисли много. Обикновено няма никой.
Внезапно тунелът завърши с преграда: плътно затворена дървена врата, очевидно доста стара. Скелсгард освети вратата с фенерчето си, докато не намери прикритата дръжка, след което я задърпа, като пъшкаше от усилието. Точно когато вече изглеждаше така, сякаш нищо няма да се промени, вратата най-после леко се помести в тяхна посока.
Отвъд нея имаше още един тъмен тунел, ала този път гласовете им отекваха различно. Пространството беше далеч по-голямо и миришеше на канализация, металически прах и нагорещена смазка. Светлината от фенерчето на Скелсгард се отрази в осем успоредни линии от полиран метал, минаващи през пода и изчезващи вляво и вдясно. Две успоредни влакови линии със съответните захранващи релси.
Скелсгард пое надясно, като не се отделяше от стената, а Оже я последва.
— Метростанция „Кардинал Льомоан“ не е далеч. Обикновено осветлението й се вижда оттук.