— Страх ме е — каза Оже. — Не съм сигурна дали мога да издържа още дълго.
— Добре е, че си изплашена. Това е правилното отношение.
Когато се покатериха на платформата на станцията, светлините все още не бяха запалени. Всеки път, когато лъчът от фенерчето на Скелсгард отскачаше, Оже виждаше чисти зелени и жълти керамични плочки, означения и реклами, изписани с големи ъгловати главни букви. Учудващо, но не й се струваше странно или необичайно. Вече беше посещавала доста от подземните метростанции в заледения Париж, които в повечето случаи бяха оцелели непокътнати. И сега лесно можеше да си представи, че е поела на поредното пътешествие в призрачния град.
Скелсгард й даде знак да се настани в едно по-закътано място и сама клекна до нея.
— Зная, че ще се справиш, Оже. Сюзан сигурно също го е усещала, иначе нямаше да спомене името ти.
— Предполагам, че трябва да изпитвам благодарност — произнесе със съмнение Оже. — Ако не беше тя, никога нямаше да получа шанса да видя каквото и да е от всичко това.
— Надявам се да ти хареса поне толкова, колкото на нея. Сюзан най-много искаше да види конете.
— Конете?
— Искала да разбере какво точно са представлявали… като живи, дишащи същества, а не като тромави реконструкции със скърцащи стави.
— Осъществи ли се желанието й?
— Да — отговори Скелсгард. — Струва ми се.
Сутрешната навалица започна като по даден знак. От скривалището си — сместена в нишата между два шкафа с електрооборудване — Оже видя как осветлението на тавана се пробуди към живот. Чу как някъде монотонно заработиха генератори, след което се разнесе меланхоличното подсвиркване на самотен работник. Последва го дрънчене на ключове и разтваряне на врати. Изминаха десет или петнайсет сънливи минути, след което на перона започнаха да се появяват по-ранобудните птици. Електрическото осветление размиваше цветовете като в стара фотография, ала дори и като се вземеше това предвид, Оже бе поразена от сивия вид на тези хора: есенното кафяво, сиво и зелено по дрехите и вещите им. Повечето от гражданите бяха мъже. Лицата им бяха жълтеникави и болнави. Никой не се смееше или усмихваше и почти никой не разговаряше с човека до себе си.
— Приличат на зомбита — произнесе тихо тя.
— Дай им малко време — предупреди я Скелсгард. — Пет сутринта е.
В станцията с пронизително скърцане на колелата влезе мотриса.
Вратите на вагоните се разтвориха и някои от пътниците слязоха, докато други започнаха да се качват.
— Сега?
Скелсгард постави ръка на рамото й.
— Изчакай. Следващият влак ще бъде по-пълен.
— Да разбирам ли, че и преди си го правила?
— Всеки път ми е нервно.
След няколко минути пристигна друг влак и Скелсгард полека я поведе сред потока от останалите пътници. От обикновени наблюдатели внезапно се превърнаха в участници, попаднали сред блъсканица от човешки тела. Мирисът на чужди хора я заля моментално: мирис на тютюн и евтин одеколон. Не беше неприятен мирис, но неочаквано направи всичко по-реално. В мечтите си често си бе представяла как преминава през стария град като призрак, наблюдавайки, но без да взима участие. Въображението й обаче бе пропускало да прибави миризмите на града, сякаш бе гледала всичко през матово стъкло. Сега вече не съществуваше и най-малкото съмнение, че се намира в настоящето и шокът я разтърси до мозъка на костите.
Тя огледа хората около себе си, като мислено се сравняваше с тях. Дрехите, които бе избрала, вече й се струваха крещящи и показни. В същото време не успяваше да влезе в правилната крачка, нито да реши какво да прави с ръцете си. Не спираше да мачка ръчната си чанта.
— Оже — изсъска Скелсгард, — престани да се суетиш.
— Съжалявам.
— Продължавай да ходиш и престани да се тревожиш. Всичко ще бъде наред.
Потокът от пътници премина през мрачна поредица от облицовани с плочки коридори и ги изхвърли заедно със себе си на улицата. Скелсгард я поведе надалеч от изхода на метростанцията и пътя на останалите хора. По това време на деня улиците все още бяха относително празни. Тук-там профучаваше кола или обикновено такси. От другата страна на улицата бавно се движеше бял общински камион и почистваше бордюра на тротоара с въртящи се четки. И от двете страни на улицата се виждаха три или четириетажни постройки с балкони. През завесите или щорите на някои от прозорците се процеждаше светлина и Оже дори успя да забележи силуетите на хора, приготвящи се за настъпващия ден.