— Изглежда толкова реално — отбеляза тя.
— Защото е реално. Свиквай. В момента, в който си въобразиш, че това е някаква игра, някаква симулация, някой ще ти разкървави носа.
— А сега какво?
— Трябва да се успокоим. Зад ъгъла има заведение, където сервират кафе денонощно. Искаш ли?
— Искам да се свия в някой ъгъл и да си засмуча палеца.
— Ще ти мине. С всички е така. Рано или късно им минава.
Скелсгард я поведе още по-надалеч от метростанцията. Тръгнаха по улица „Монж“, след което завиха по булевард „Сен-Жермен“. В далечината застъпващите се неонови реклами образуваха драсканица от светлини. Подминаха вестникарска будка: повече вестници, отколкото Оже бе виждала през целия си живот, просто си стояха там и чакаха някой да ги вземе. След няколко секунди минаха покрай тясна уличка между две жилищни сгради, в която мъж небрежно уринираше, сякаш това му бе работата. Малко по-нататък силно гримирана жена, чиято пола достигаше до коляното, облечено в дълъг чорап, стоеше в преддверието на съмнително изглеждащ хотел. Само за една мигновена наелектризираща секунда очите на Оже се срещнаха с нейните. За момент се поколеба, усещайки как нещо в нея се опитва да я накара да спре и да разпита жената какво е да живееш във вътрешността на тази жива картина, ала Скелсгард я потегли внимателно нататък, покрай задимен приземен прозорец, откъдето се лееше някакъв вид дрънчаща и дисонантна музика.
— Зная какво ти е — каза Скелсгард. — Искаш да поговориш с тях. Да ги изпиташ, да откриеш какви са ограниченията им. Да разбереш доколко са истински и колко знаят в действителност.
— Не можеш да ме виниш, че проявявам любопитство.
— Не, не мога. Но колкото по-малко си имаш вземане-даване с тези хора, толкова по-лесно ще ти бъде. Всъщност колкото по-малко мислиш за тях като за хора, толкова по-добре.
— Там долу ме смъмри, че ги наричам зомбита.
— Казвам само, че трябва да намериш начин да останеш безстрастна.
— По същия начин ли се чувстваше Сюзан Уайт?
— Не — отговори Скелсгард. — Сюзан се привърза прекалено много към тях. Това беше голямата й грешка.
Тя бутна вратите на денонощното кафене, част от редица западнали постройки от периода директоар на булевард „Сен-Жермен“, който не бе преживял Века на Празнотата.
— Седни тук — нареди Скелсгард, като я настаняваше до прозореца. — Аз ще се оправя с кафетата. Искаш ли мляко?
Оже кимна, чувствайки странно замайване. Огледа помещението и посетителите му, като още веднъж се сравни с тях. На стената имаше окачени монохромни фотографии: избледнели парижки сцени, изрисувани с тънки мастилени линии. Зад тезгяха персоналът — с напомадени коси и изрядно бели престилки и ризи — се суетеше около лъскав бълбукащ апарат. На масата до нейната двама възрастни мъже с каскети обсъждаха нещо от последната страница на вестника. Зад тях жена на средна възраст се занимаваше с ноктите си, докато чакаше кафето й да изстине. Белите й ръкавици лежаха на масата пред нея.
Скелсгард се върна с напитките.
— Свикваш ли?
— Не. — Ала Оже взе кафето си и събра шепи около горещата метална чаша. Заговори по-тихо на английски: — Искам да знам нещо. Колко от това около нас е истинско?
— Вече го обсъждахме.
— Не, не сме. Твърдиш, че е истинско и наистина изглежда така. Но знаем ли го със сигурност?
— Кое те наведе на тази мисъл? Сензорът?
— Да — отговори Оже. — Когато преминахме през повърхността му, изгубихме всякаква връзка с реалния свят. Държиш се така, все едно е обикновена завеса, но дали в него няма нещо повече? Ами ако реалността свършва от другата страна на сензора, а всичко това — всичко, което виждаме около нас — е тъкмо онова, което ме уверяваш, че не е: някакъв вид симулация?
— И защо смяташ, че има значение?
Въпросът не беше толкова повърхностен, колкото можеше да ти се стори на пръв поглед. Скелсгард я наблюдаваше много внимателно.
— Ако е симулация, то нищо, което направим тук, не може да има последствия за света отвън. Целият този град… целият свят, като се замисли човек… може би е просто изображение във вътрешността на някакъв чуждоземен компютър.
— И то какъв компютър, ако случаят е такъв.
— Но все пак ще означава, че тези хора… — Оже снижи още повече гласа си: — Тези хора няма да са хора, а просто интерактивни елементи от някаква суперсложна програма. Няма да има значение какво ще се случи с тях, защото ще бъдат обикновени марионетки.