— Като марионетка ли се чувстваш?
— Как се чувствам аз няма особено значение. Влязла съм в програмата отвън. Онова, което не ми е ясно, е как можем да бъдем сигурни, че се намираме в АГС обект, а не в компютърно генерирана среда?
— Казах ти, че прокарахме маркуч за сгъстен въздух през сензора, нали?
— Това не доказва нищо. Ако симулацията си я бива, би се справила и с тази подробност. — Оже отпи малка глътка от кафето си, като се намръщи от горчивия вкус, преди да реши, че не беше най-лошото нещо, което някога беше опитвала. — Някога обмисляли ли сте и тази възможност?
Скелсгард сипа прекалено много захар в кафето си.
— Разбира се, че сме я обмисляли. Но тъжната истина е, че не можем да бъдем сигурни. Още не. Може би никога.
— Не разбирам. Ако това е компютърно генерирана среда, тогава сигурно има ограничения.
— Мислиш в прекалено тесни рамки, Оже. Не е задължително подобна среда да има каквито и да било ограничения.
— Ами физическите закони? — Оже взе една от картонените подложки, пръснати по масата, и я задържа между палеца и показалеца си: — Това ми се струва достатъчно истинско, но ако го проверя под електронен микроскоп или масов спектрометър, какво ще видя тогава?
— Точно каквото очакваш, предполагам. Ще изглежда по начина, по който трябва.
— Защото тази среда е симулирана на атомно равнище?
— Не — отговори Скелсгард, — не е задължително. Ако машината, която задвижва симулацията, е достатъчно умна, може да накара микроскопа или спектрометъра ти да покажат онова, което смята, че трябва да видиш. Не забравяй: всеки инструмент, с който би изучавала проблема, е част от самия проблем.
Оже се облегна назад в стола си:
— За това не бях помислила.
— И бездруго въпросът е чисто теоретичен. Не че наоколо се търкалят безброй непотребни електронни микроскопи.
— Значи не сте правили такива измервания?
— Направихме каквото можахме, като се вземат предвид ограничените средства, които имаме под ръка. И никое от измерванията не разкри нещо повече от очакваното.
— Но само защото не можете да се доберете до такива инструменти, това не означава, че те не съществуват някъде.
— Намекваш, че трябва да проникнем в някоя изследователска лаборатория?
— Не, нищо чак толкова драстично. Просто да наблюдавате публикациите им. Това е двадесети век, Скелсгард. Векът на Айнщайн и Хайзенберг. Поне те със сигурност не дремят някъде.
— Е, има един проблем. Напредъкът на фундаменталните науки тук дори не се доближава до нашата хиляда деветстотин петдесет и девета година. Помниш ли, разказах ти, че тук не е имало Втора световна война, а оттам и напредък в компютърните технологии?
— Да.
— Е, последиците са доста по-сериозни. Проект „Манхатън“ също не се е състоял. Никой тук не разполага с атомната бомба. Без нея не е възникнала необходимостта за разработка на балистични ракети. Без балистична програма няма космическа надпревара и не съществуват крупни, издържани от държавата космически агенции.
— Не е възможно да няма поне някакви научни изследвания.
— Тук или там. Но подобни проекти са слабо застъпени, зле спонсорирани и социално непопулярни.
Оже се усмихна едва-едва:
— Явно нищо ново.
— Искам да кажа, че все едно… — Ала нещо накара Скелсгард да замълчи и да вдигне рамене.
— Все едно какво? — попита настоятелно Оже.
— Ами щях да кажа… Все едно някой нарочно ги спъва.
— Кой би имал полза от това?
— Е — сви отново рамене Скелсгард, — като за начало всеки, който не би искал хората тук да научат какво представлява светът им наистина.
Тринадесет
Спирачките на матиса изскърцаха на паважа пред сградата на Бланшар на улица „Пьоплие“. Двамата с Кюстин се бяха заловили за работа веднага след закуска и макар главата на Флойд да звънеше като пукната камбана — от прекалено много вино и прекалено много музика, — заедно с махмурлука в съзнанието му се бе настанила странна напрегнатост. Беше прегракнал от опити да надвика шума в Льо Пероке Пурпр и цялото кафе, което бе налял в себе си, откакто бяха станали.