— Сюзан?
— В задълженията й влизаше да отсее доказателствата, да огледа средата и да я оцени спрямо собствените ни исторически познания. В крайна сметка изследванията й установиха няколко неоспорими свидетелства, че тази версия на Париж противоречи изцяло на археологическите ни открития на 31. Например сгради, които тук са разрушени, но все още са съществували по времето на Нанокоста. Предварителните заключения на Сюзан: каквото и да е това място, то не е прозорец към миналото.
— Радвам се, че сме наясно поне с това.
— Сюзан трябваше да събере всички доказателства и да изготви окончателен доклад. Само че тогава нещо отвлече вниманието й…
— И я уби — произнесе мрачно Оже.
— Да.
Оже забави крачка.
— Тази кутия с документи, която трябва да открия… мислиш ли, че има връзка с това, което току-що обсъждахме?
— Докато не видим какво има в нея, няма начин да разберем.
— Струва ми се — продължи Оже, — че Сюзан бързо би преценила къде се намира. Едва ли й е отнело много време, за да разбере, че това не е нашата хиляда деветстотин петдесет и девета година. Така че с какво друго се е занимавала?
— Сюзан не спираше да се рови — обясни Скелсгард. — Не й беше достатъчно просто да ни предостави доклада, без да разбере в детайли какво точно се е случило тук. Искаше отговори на въпросите си. Кой е построил това място и защо? Точният момент, в който времевата линия тук се е отклонила от нашата собствена и отново — защо? Било ли е хаотично натрупване от малки промени, усилен ефект на пеперудата, или историята е била променена посредством един-единствен целенасочен акт на вмешателство? Ако е така, кой е бил отговорен? И ако някой го е направил, все още ли действа зад кулисите, все още ли упражнява контрол върху събитията?
— Което ни връща обратно към теорията ти за възпрепятстваното развитие.
— Работата е там, Оже, че ако някой действа зад кулисите — каквато и да е целта му, — едва ли е приел благосклонно ровенето тук.
— Сюзан беше археолог — каза Оже. — Това ни е работата.
— Няма спор — съгласи се Скелсгард.
Слязоха в метрото на „Сен Жермен дьо Пре“ и взеха линия номер четири за „Монпарнас-Биенвеню“, след което се прехвърлиха на надземната номер шест, водеща на запад през покривите на „Дюплекс“. Метрото беше пълно с хора на път за работа — увиснали по ремъците в сивите си шлифери, забили очи в сутрешните издания на вестниците.
Никой не обръщаше внимание на изгледа през прозорците, докато в същото време Оже едва успяваше да овладее изуменото си изражение пред плъзгащата се покрай тях градска панорама — пресъздадена до най-малкия детайл. Всичко изглеждаше точно по начина, по който си го бе представяла, и в същото време бе коренно различно от очакваното. Старите фотографии не можеха да предадат нищо подобно. Съществуваше цял един човешки слой, който просто не беше отчетен в тях, подобно на отсъствието на цвят в черно-белите снимки. В която и ъгловата уличка да погледнеше, виждаше хора, тръгнали по работа, и беше едновременно изумително и смразяващо само като си помислеше за живота, който водеха, за мечтите и грижите им, без дори да подозират къде се намират всъщност. Оже почувства внезапно парещо чувство на воайор и побърза да отклони поглед, преди да е привлякла нечие внимание.
На „Дюплекс“ изоставиха метрото и слязоха по стълбите от ковано желязо, достигайки нивото на улицата. Тръгнаха по „Лурмел“, докато не достигнаха пресечката с „Емил Зола“ и известно време вървяха по нея, за да се озоват пред пететажна постройка от блед камък на име „Хотел Роял“.
— Наели сме ти стая за три дни — обясни Скелсгард, докато влизаха в покритото с килим фоайе, — но има голям шанс да си тръгнеш доста преди това. Ако се наложи да останеш по-дълго, разполагаш с достатъчно пари в брой, за да си покриеш разходите.
— Обещай ми нещо — обърна се към нея Оже.
— Не обещавам нищо, но да го чуем.
— Ако се получи… ако успея да върна безценната ви кутия с документи… искам да остана известно време.
— По този въпрос не съм сигурна.
— Вече съм тук, Мория. Какво толкова може да се обърка?
— Авелинг със сигурност ще възрази.
— Авелинг може да си завре възраженията, където не огрява слънце. Най-малкото може да ми остави малко време да си поиграя на туристка.
— А той ще отговори, че сделката е била да избегнеш трибунала и ни до повече.