— Естествено. Може ли да попитам откъде се обаждате, мис Оже?
— От Париж, сър. От хотел в Петнадесети район.
— В такъв случай сте съвсем наблизо. Можете да вземете линия номер шест до площад „Д’Итали“ и да повървите пеша. Ще се уговорим ли за час?
Знаеше, че не бива да бъде изненадана от факта, че се е съгласил да й предаде кутията толкова лесно.
— По всяко удобно за вас време, сър.
— В момента кутията не е у мен. Дадох я на частен детектив, който разследва обстоятелствата около смъртта на Сюзан.
— Обстоятелства ли, сър?
— Съществува вероятност смъртта й да не е случайна — обясни той.
Оже стисна слушалката още по-здраво. Инструкциите й не включваха душещ наоколо частен детектив. Допълнителен фактор, който Авелинг и останалите не бяха предвидили.
Налагаше се да импровизира.
— Сър, наистина много любезно от ваша страна. Този детектив…
— О, не се тревожете за него. Сигурен съм, че вече е имал време да огледа вещите на Сюзан.
— В такъв случай кога би било…
— Един от сътрудниците му в момента е тук. Ще разговарям с него и ще се погрижа да ми върнат кутията до… да кажем до края на следобеда?
— До края на следобеда? Днес ли, сър?
— Това проблем ли е?
— Не, сър. Ни най-малко.
— Нека си запиша името на хотела и телефонния ви номер. Да се уговорим за четири следобед на улица „Пьоплие“ номер двадесет и три, освен ако не ви се обадя допълнително? Натиснете звънеца с моето име и ще ви пусна. Апартаментът ми е на третия етаж.
— Идеално, сър.
— Ще се радвам да се запознаем лично, мис Оже.
— Аз също — отговори тя.
Басо отвори вратата към мъничкия си апартамент в Порт д’Аниер, душейки въздуха като ловджийско куче.
— Уендел — каза той. — Не вярвах, че ще си спомниш пътя дотук. Пациент ли водиш със себе си?
Флойд му подаде куфара със саксофона:
— Вероятно има нужда от преглед.
— Не каза ли, че нямаш нищо за поправка?
— Така е — отговори Флойд. — Но съм сигурен, че все ще намериш за какво да се хванеш.
Басо взе калъфа и го остави на масичката до окачалката за чадъри.
— Прекалено си любезен. Убеден съм, че саксофонът е в отлично здраве. Но никога не връщам пациент. — Той надникна през рамото му. — Още ли караш старата реликва?
— Трудно е да побереш контрабас в нещо по-малко.
Басо поклати глава развеселено:
— Ще повтаряш все същото и след четиридесет години. Влизай най-после. Приготвил съм чай.
Флойд свали филцовата си шапка.
— Всъщност не бих ти отказал малко кафе. Колкото по-силно, толкова по-добре.
— Почитател на кафето, а?
Басо го поведе към тъмната всекидневна. Навсякъде вътре — по стени, рафтове, както и върху дългата гранитна полица над камината — бяха накацали изумителен брой тиктакащи или мърморещи часовници. Като се подпираше на бастуна си, Басо се приближи до един, отвори капака на циферблата му и настрои нещо с малък инструмент, който извади от джоба си.
— Мислех си за думите ти за сферите — каза Флойд. — Че може да бъдат камбани.
Басо се изгуби по посока на кухнята, като по пътя извика:
— Какво за тях?
— Просто не ми се струва вероятно. Никога не съм чувал за идеално кръгла камбана. Как изобщо ще звъни?
— Нямах предвид този вид камбани, умнико. Говорех за подводна камера с такава форма, от онзи вид, в който влизат водолази. Размерът е горе-долу същият.
— Само че тези са плътни.
След малко Басо отново се появи с чаша кафе. Имаше гъстата консистенция на смазочно масло: точно каквото му трябваше поне на Флойд.
— Като каза от плътен алуминий, си помислих, че едва ли става дума за солидна отливка. Сметнах, че говорим за обвивки, отлети от плътен метал без дупки или наставяне.
— Почти съм сигурен, че става въпрос за солидна отливка.
— Дай да видя скицата.
Флойд му подаде листа и седна тихо, отпивайки от кафето си, докато Басо въртеше скицата, като се мръщеше с присвити очи. Няколко секунди преди единайсет откъм часовниците се разнесе поредица от почти едновременни изщраквания, сякаш механизмите им се самонавиваха, след което те като един започнаха да отброяват часа в страховита какофония, която продължи почти цяла минута. През цялото време Басо не отдели вниманието си от листа хартия, сякаш изобщо не ги забелязваше.