— Мисля, че старите времена ми понасяха по-добре. Миришеха по-приятно.
— Може би просто трябва да проветрите малко — заяви Белиар, разтваряйки прозореца на кантората. — В стаята влетя внезапен силен порив на вятъра, който накара документите по писалището да се разхвърчат, а междинната и входната врата — да се затръшнат. Белиар се обърна и тръгна към Флойд, без да си прави труда да заобикаля бележките и листовете хартия, пръснати по пода. — Ето. Вече е по-добре. Не времената намирисваха, а кантората ви.
— Щом казвате.
— Да престанем с игричките, става ли? — Инспекторът застана от другата страна на бюрото точно срещу Флойд и заби длани в ръба му. Гледаше го право в очите. — В сградата на Бланшар е имало убийство.
— Известно ми е — каза Флойд. — Аз съм глупакът, който се е заел с разследването му.
— Не това убийство. Говоря за другото отпреди три часа.
— Не ви разбирам.
— Бланшар е мъртъв. Намерили са го на паважа под собствения му балкон, също като злочестата мадмоазел Уайт. — Белиар хвърли поглед на един от хората си. — Знаете ли, може би все пак е имало нещо нередно в цялата тази работа.
Шокиран, въпреки предупреждението на Кюстин, Флойд едва успя да формулира следващите си думи:
— Бланшар е мъртъв? Убит?
Белиар го погледна с бледите си проницателни очи, сякаш се опитваше да прецени до каква степен новината е поразила Флойд:
— Да — произнесе той. Тънките му безкръвни устни помръдваха едва-едва, ала звукът от тях достигаше до Флойд със закъснение, като че му се налагаше да пропътува някаква бездънна пропаст. — И лошото в случая е, че последният човек, с когото са го видели, е бил вашият сътрудник Кюстин. Всъщност дори са го видели да напуска сградата доста забързано.
— Кюстин не би направил такова нещо — отвърна автоматично Флойд.
— Звучите ми изумително убеден в думите си. Откъде можете да сте толкова сигурен, освен ако самият той не ви е предложил някакво обяснение или алиби?
— Защото познавам Кюстин. Сигурен съм, че не би сторил нещо подобно.
Гърлото му внезапно бе пресъхнало. Без да иска нечие разрешение, той си наля чаша коняк и я пресуши на един дъх.
— Откъде сте сигурен? Трябва да сте изключително близък с него?
— Достатъчно близък — отсече Флойд, — но така или иначе не би имало голямо значение, защото пак не се връзва. Бланшар ни нае да разрешим случай с убийство. Защо му е на някой от нас да убива собствения ни клиент?
— Може би е имал някакъв скрит мотив? — предположи Белиар. — Или убийството е било импулсивно: израз на внезапна, заслепяваща ярост, изцяло непредумишлено?
— Не и Кюстин — каза Флойд. Очите му се насочиха към телефона, изпод който бялото ъгълче на бележката все още се показваше, въпреки опита му да го скрие. От мястото си Белиар нямаше как да го забележи и вероятно не би му направило впечатление, дори да го видеше, но ако все пак решеше да го разгледа… Флойд усети как замайването го връхлита като отприщените води на язовира „Хувър“.
— Няма значение какво ви е казвал. Андре Кюстин беше човек на насилието — каза почти съчувствено Белиар. — По време на един от неговите разпити умря човек. Знаехте ли това? Невинен човек, както се оказа. Не че невинността му беше някаква утеха, докато Кюстин чупеше един по един пръстите на ръцете му.
— Не! — извика ужасено Флойд.
— От изражението ви мога само да заключа, че не го е споменавал. Срамота. Можехме да избегнем целия този разговор, ако го беше направил.
Докато усещаше как се отделя от собственото си тяло, сякаш наблюдаваше случващото се някъде от високо, Флойд произнесе:
— Какво искате да кажете?
— Само това, че Бланшар може би още щеше да бъде жив. Очевидно Кюстин отново си е изпуснал нервите. — Белиар нацупи устни неодобрително, все едно някой го беше накарал да изслуша долнопробна шега. — Няма начин да разберем какво го е предизвикало.
— Не разбирате ли, идиоти такива? — произнесе Флойд. — Случаят на Сюзан Уайт беше свързан с убийство, а сега имаме в ръцете си още едно. Не се опитвайте да го припишете на Кюстин, само защото има минало, само защото имате неуредени сметки с него. Преследвате грешния човек, докато истинският убиец се измъква безнаказано.
— Хубава теория — съгласи се Белиар. — И бих се изкушил да й отделя от времето си, ако не съществуваше една дребна, но досадна подробност.