— Още по-добре — кимна Джак. — А сега слушай внимателно, защото имам нужда от помощта ти…
— Което вероятно означава, че ще си имам неприятности, нали? — отвърна с тревога Шерил. Многократно беше сърбала попарата на Джак, шефът неведнъж ги беше ругал заедно…
— Възможно е — призна Джак. — Ако стане така, аз ще поема цялата отговорност. Но каузата е справедлива, повярвай ми.
После обясни накратко за загубата на Флаш и дилемата относно тялото на Кони. Гвоздей в разказа му бяха фалшивите диагнози, представени в Бруклинския офис. И постигна своето. Подпомогнато от чувство за справедливост, вроденото благородство на Шерил все пак надделя. Тя кратко съобщи, че е готова да го изслуша.
Джак замълча за момент, прокашля се и започна:
— Ако през следващия половин час се обадят от погребална агенция „Стрикланд“ просто ще ги осведомиш, че шефът е в Отдела, което ще бъде чистата истина. Но след това трябва да добавиш, че доктор Джак Степълтън е оторизиран да вземе телесни течности от тялото на Кони Давидов…
— Това ли е всичко?
— Това е — кимна Джак. — Разбира се, ако искаш да прозвучиш по-убедително може да добавиш, че тъкмо си се канила да им позвъниш, но внезапното излизане на шефа ти е попречило…
— Господи, колко си коварен! — въздъхна Шерил. — Но ще го направя, защото каузата е добра. Още повече, че може би става въпрос за убийство…
— Предпочитам да се мисля за изобретателен, а не за коварен — шеговито подхвърли Джак, после благодари на Шерил и затвори.
— Май успя да уредиш нещата, а? — изгледа го Уорън.
— Ще видим — промърмори Джак. От опит знаеше, че директорите на погребални бюра са подозрителни типове, които никак не обичат да вършат услуги. Нерядко са имали проблеми с тях, а в отделни случаи се беше стигало дори до физическо насилие.
Погребална агенция „Стрикланд“ се помещаваше в двуетажна тухлена сграда с избеляла мазилка, която в предишния си живот положително бе давала подслон на някой богат бруклинец. Челната й фасада бе наскоро боядисана в бяло, очевидно за да й се предаде малко по-приветлив вид. Въпреки това, постройката си оставаше странна, с неидентифицирана архитектура. Всички прозорци бяха покрити с дебели завеси, а от паркинга се виждаше долната част на гробището Грийнууд с белеещи се паметни плочи.
Уорън дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.
— Изглежда доста страшничко, а? — подхвърли Джак.
— Какво правят там вътре? — попита Уорън. — Винаги съм си задавал този въпрос…
— По-добре не го задавай — тръсна глава Джак. — Дайте да свършим работа и да се махаме!
— Ще те чакаме тук — рече Уорън и хвърли поглед към Флаш, който само кимна с глава.
— Този път няма да стане — решително рече Джак. — Предстои ни нещо като малка инвазия и аз ще имам остра нужда от присъствието ви. Освен това Флаш е роднита на починалата и трябва да бъде там…
— Сериозно ли говориш, човече? — изгледа го Уорън.
— Абсолютно — кимна Джак. — Изобщо няма да го обсъждаме.
С тези думи се обърна и с решителна крачка тръгна към вратата. Поклащайки сака си в ръка, той с облекчение долови стъпките на Уорън и Флаш зад гърба си. Усещаше неохотата им и не ги обвиняваше. Момчетата не бяха подготвени емоционално за това, което им предстоеше да видят.
Интериорът на погребалната агенция беше обзаведен съвсем стандартно. Изобилие от тъмно дърво, кадифени завеси, скрито осветление и тихо звучащи псалми — всичко това придаваше тържествена атмосфера на този дом на скръбта. На малка масичка във входния вестибюл беше разтворена книга за съболезнования, а до нея стоеше жена в траурен тоалет. В една от вътрешните зали беше изложен ковчег, положен на нещо като пиедестал, отрупан със свежи цветя. Вътрешната страна на капака, опрян до него, беше тапицирана с блестящо-бял сатен.
— Мога ли да ви помогна? — попита с висок шепот жената в траур.
— О, да — кимна Джак. — Къде е директорът?
— В офиса. Искате ли да го повикам?
— Да, моля. И по-бързичко, ако може… Става въпрос за спешен случай.
Обърна се и стрелна с поглед Уорън и Флаш, които пристъпваха от крак на крак зад гърба му.
— По дяволите, човече! — прошепна Уорън. — Наистина ли имаш нужда от нас?
— Абсолютно — кимна Джак. — Дръжте се на положение. Разтревоженият директор скоро се появи, обкръжен от двама мрачни типове в тъмни костюми. Самият той беше облечен като главен герой на евтина мелодрама — в черен костюм и снежнобяла риза, а напоената му с помада коса беше сресана внимателно, до последното косъмче. Само загарът му изглеждаше не на място. Все едно, че току-що се беше върнал от почивка във Флорида.