— Какво ще кажеш за чаша десертно вино? — попита Пол.
Лори се усмихна и поклати глава. С вечерята бяха изпили бутилка великолепно червено вино, чийто вкус продължаваше да усеща в устата си. Освен това си даваше сметка, че е погълнала достатъчно алкохол за вечерта.
Пол се появи на срещата с огромен букет цветя и с горещи извинения за проявената нетактичност сутринта. Увери я, че напълно разбира нейната отдаденост на професията, а дори и нещо повече — изпитва дълбоко възхищение от нея.
В хода на разговора Лори се изкуши да повдигне въпроса за неговата професия, но след кратко колебание се отказа. Извиненията му бяха толкова топли и искрени, че една промяна в подобна посока неизбежно би прозвучала грубо. Реши да изчака друг подходящ момент.
Още повече, че Пол й поднесе и друга изненада. Оказа се, че е успял да отложи пътуването до Будапеща за следващия уикенд, с единствената надежда, че тя може да се включи… Не й позволи да каже каквото и да било, просто защото разполагала с цяла седмица за размисъл.
Десертът пристигна. Оказа се едно вертикално изградено шоколадово произведение на изкуството. Сърцевината му се състоеше от блат с натурален шоколад, който беше толкова съблазнителен, че Лори не се сдържа и посегна да го опита. Вкусът му беше умопомрачителен.
Пол си беше поръчал коняк, който разклати в чашата, помириса и едва след това отпи. Очевидно доволен от вкуса, той усмихнато се облегна назад.
— Искам да те попитам нещо, Пол — подхвърли Лори, изведнъж усетила, че моментът е подходящ. — Сутринта този въпрос прозвуча заядливо и аз си давам сметка за това… Но въпреки това се чувствам длъжна да ти го задам отново: какъв е бизнесът ти?
Пол престана да разклаща коняка в чашата си, черните му очи внимателно я огледаха.
— Защо искаш да знаеш? — попита с тих и спокоен глас той.
— Мисля, че като бъдеща твоя съпруга имам право на това — отвърна с лека изненада тя. Не очакваше, че отговорът му ще бъде под формата на въпрос. — Ако ти не знаеше с какво се занимавам аз, бъди сигурен, че щях да ти кажа веднага…
— Сутринта те попитах друго нещо — все така спокойно рече Пол. — Има ли значение с какво се занимавам…
— Вероятно има — кимна след кратко колебание Лори. — Да вземем например моята професия. Собствената ми майка е убедена, че работя нещо ужасно… Ти би могъл да изпиташ същото.
— Но не го изпитвам.
— Радвам се, че е така — кимна Лори. — Но вече разбираш какво имам предвид, нали? Според мен мама никога не би се омъжила за татко, ако той работеше като патолог…
— Нима намекваш, че ако не одобряваш бизнеса ми, няма да се омъжиш за мен? — присви очи той.
— Виж какво, Пол — въздъхна Лори. — Не искам да влизаме в спор. Просто ми кажи с какво се занимаваш и да приключваме…
— Работя в областта на отбраната — рече с леко напрегнат глас Пол.
— Окей, страхотно — кимна Лори и сведе очи към каймака на капучиното си. — Но не можеш ли да бъдеш по-конкретен?
— Това разпит ли е? — остро попита той.
— Не, Пол. Вече ти казах, че е обикновен разговор…
— Много забавен при това! — язвително подхвърли той.
— Защо заемаш тази защитна позиция? — погледна го право в очите Лори. — Тя просто не ти отива!
— Защото прекалено много хора реагират по същия прозаичен начин, когато чуят за нещо свързано с оръжейния бизнес…
— Мислиш, че и аз ще реагирам така?
— Напълно възможно — мрачно кимна той.
— С какво търгуваш?
— С оръжие. Мисля, че това изчерпва въпроса. Нека говорим за нещо друго…
— В смисъл на оръдия, бомби, пушки?
— По малко от всичко това — кимна Пол. — Зависи от търсенето…
— А предлагаш ли български автомати АК–47?
— Разбира се — отвърна Пол, озадачено от конкретността на въпроса. — Те са сред любимите ми продукти — надеждно, евтино и добре направено оръжие. Далеч по-добро от китайския вариант…
Лори затвори очи. В съзнанието й се появи обезобразения труп на Брад Касиди и опечалените лица на родителите му. Шърли Касиди беше споменала, че синът й продава български калашници на различни скинарски групи. Не можеше дори да си представи, че Пол заема някакво място във веригата на този процес. В качеството си на медицински следовател години наред бе описвала и класифицирала фаталните поражения от използването на същото това смъртоносно оръжие.
Пое си дълбоко дъх и тръсна глава. Знаеше, че всеки момент ще ревне. Това беше обичайната й реакция когато отстъпи пред емоциите. Сега обаче не искаше да се получи така. Сълзите неизбежно слагаха край на започналата дискусия. Отвори очи и ги закова в лицето на Пол. Изражението му беше извинително-арогантно.