Миг преди да си тръгне слухът му долови някакъв шум. Беше бучене, ниско и равномерно. Обърна се и залепи ухо за вратата. Бученето се оказа по-скоро модулирано, като далечно свистене на хеликоптерно витло. Очите му загрижено пробягаха по фасадата. Сградата беше прекалено малка за вентилатор, способен да излъчва такива вибрации.
Вдигна глава и бавно огледа съседните къщи. Всички изглеждаха пусти, сякаш собствениците им бяха на работа или просто заминали извън града. Единствената жива душа беше някакъв възрастен господин в един от съседните дворове, който не проявяваше никакъв интерес към непознатия велосипедист.
Джак обърна гръб на вратата и прекоси полянката по посока на съседния парцел. Разстоянието до къщата беше по-малко от два метра, маркирано от ограда с бодлива тел. Хвърли един последен поглед към стареца и се шмугна в тесния процеп към задния двор на Юри. Там погледът му беше привлечен от наскоро циментиран в основите метален отвор за проветрение, от който излизаше широка, извисяваща се до нивото на покрива ламаринена тръба. Докосна я с длан и моментално усети вибрациите. В основите й явно работеше мощен вентилатор. Съдейки по размерите на отвора, в мазето очевидно беше монтирана някаква пещ.
Продължи обиколката на дървената къща. На страната откъм гаража имаше още една врата. Пристъпи към нея и настоятелно почука, после сложи длан над очите си и надникна през остъкления плот. Успя да види помещение във формата на Г, което явно служеше за дневна и кухня.
Заобиколи отново и се насочи към гаража, който заемаше челната част на парцела. В същия момент на алеята пред къщата се появи брадат мъж, който носеше голяма книжна торба с хранителни продукти. Джак го видя в последния момент просто защото гаражът блокираше гледката към улицата.
Човекът се стресна дори повече от него, тъй като двамата изведнъж се оказаха на разстояние около метър един от друг. Торбата с продукти шумно падна на напукания асфалт, дясната му ръка напразно се мъчеше да излезе от джоба.
— Моля да ме извините — рече с виновен вид Джак.
Мъжът светкавично се овладя, но Джак все пак успя да излезе през портичката и да му помогне да събере разпилените пакети.
— Ужасно съжалявам, че ви стреснах — повтори извинението си той, докато вдигаше няколко пакета със замразена храна и една бутилка водка, която като по чудо беше останала здрава.
— Вината не е ваша — отвърна мъжът, клекна и разтвори торбата, за да върне обратно разпилените продукти. Очите му продължаваха да скачат по околните предмети, сякаш се опасяваше, че иззад ъгъла може да изскочи още някой.
Джак му подаде това, което беше събрал. Веднага му направи впечатление силния славянски акцент на мъжа, към който трябваше да прибави гъстата брада и широкополата шапка в руски стил.
— Тук ли живеете?
— Да — отвърна след кратко колебание мъжът.
— А случайно да познавате Юри Давидов? Живее ей, там, на номер петнадесет…
— Бегло — отвърна мъжът. — Защо питате?
Джак с мъка измъкна портфейла си. Междувременно попита мъжа дали е руснак и получи утвърдителен отговор.
— Направи ми впечатление, че всички указателни табели в квартала са на кирилица — подхвърли той.
— В Брайтън Бийч е пълно с руснаци — сви рамене онзи.
Джак кимна и измъкна от портфейла си лъскавата значка на медицински следовател. От опит знаеше, че тя помага на хората да говорят по-лесно.
— Казвам се доктор Джак Степълтън — представи се той.
— Аз съм Егор.
— Радвам се да се запознаем, Егор. — Аз съм медицински следовател от Манхатън. Случайно да знаете къде се намира в момента Юри Давидов? Почуках на вратата му, но никой не ми отвори…
— Вероятно е излязъл с таксито — отвърна Егор.
— Разбирам — кимна Джак. Това означаваше две неща — или Юри е човек с изключително здрава психика, или наистина не му е пукало за жена му, както твърдеше Флаш. — Кога мислите, че ще се прибере?
— Късно вечерта — отвърна без колебание брадатият.
— Девет, десет?
— Някъде там. Защо го търсите?
— Трябва да говоря с него — измъкна се с неопределен отговор Джак. — Случайно да знаете за коя таксиметрова компания работи?
— Доколкото знам, работи за себе си — отвърна Егор.
— Лошо — въздъхна Джак.
— Чух, че жена му умряла — подхвърли след кратка пауза руснакът. — В тази връзка ли го търсите?
— Да.
— Да му предам ли нещо, ако случайно го видя?
— Предайте му, че вече знаем от какво е умряла жена му — рече с въздишка Джак. — Много е важно веднага да се свърже с мен, защото животът му е в опасност! Ще ви дам визитката си с молба непременно да му я предадете… — Извади една от картичките си, надраска нещо на обратната й страна и добави: — Ето, тук написах и домашния си телефон…