Влезе в кабинета и закачи якето си зад вратата. Върху бюрото на Чет светеше включен микроскоп, около него бяха пръснати безброй бумаги. Но самият Чет не се виждаше никъде. Вероятно е слязъл до автоматите за закуски на втория етаж, рече си Джак. Колегата му не пропускаше да си хапне нещо в ранния следобед.
Преди да се закотви зад собственото си бюро, Джак извървя десетина метра по коридора и надникна в канцеларията на Лори. Все още не беше й благодарил за стряскащо вярната диагноза за наличието на ботулинов токсин в организма на Кони. За съжаление вратата беше затворена — нещо, което се случваше изключително рядко. Дори не можеше да се сети кога за последен път е виждал тази врата затворена. Постоя малко в нерешителност, после сви рамене и тръгна обратно към работното си място.
Но едва направил няколко крачки, зад гърба му се разнесе гневен мъжки глас. Не успя да разгадае думите, но в очите му се появи безпокойство. Беше почти убеден, че гласът долита иззад затворената врата на Лори. Спря и напрегна слух. В следващата секунда откъм кабинета долетя глух удар — сякаш някой бе стоварил юмрука си върху металната кантонерка за документи.
Сериозно обезпокоен, Джак се върна обратно. Вдигна ръка да почука, но после промени намеренията си. Затворената врата означаваше, че хората зад нея не желаят да бъдат безпокоени. Но в следващата секунда до слуха му достигнаха няколко отчетливи ругатни, последвани от едно „моля те“ на Лори, изречено на доста висок тон.
Ръководен от инстинкта си, Джак почука и механично отвори. Лори бе опряла гръб на стената в съседство с кантонерката. Не се криеше, но върху лицето й бе изписана странна смесица между негодувание и страх. Пред нея, облечен в тъмен делови костюм, стоеше Пол Сътърленд. Бронзовият загар на лицето му беше отстъпил място на червенината, а показалецът на дясната му ръка се размахваше на двадесетина сантиметра от носа на Лори. Неочакваното нахлуване на Джак явно го бе накарало да замръзне.
— Надявам се, че не преча — хладно подхвърли Джак.
— Напротив, пречите! — светкавично се овладя Пол и рязко смъкна ръката си. — Нали затова проклетата врата е затворена! — Фигурата му бавно се завъртя към неканения гост, юмруците му предизвикателно се опряха на кръста.
— Ужасно съжалявам — промърмори Джак и лекичко се измести встрани, за да може да види лицето на Лори. — И ти ли мислиш така?
— Не — нервно преглътна младата жена. — Според мен този разговор, ако изобщо можем да го наречем така, беше на път да излезе от контрол…
— Махайте се! — просъска Пол. — Ние двамата трябва да си изясним някои неща!
— Вече ти казах, че сега не е нито времето, нито мястото за подобни неща! — леко повиши тон Лори.
— Аха, имате противоречия! — подхвърли с преднамерено небрежен тон Джак. — Нямам нищо против да ви стана арбитър…
— Предупреждавам те, приятелю! — изръмжа Пол и направи заплашителна крачка напред.
— Пол, моля те! — извика Лори. — Мисля, че трябва веднага да си тръгнеш!
Черните очи на Пол не напускаха лицето на Джак.
— Махай се оттук, по дяволите! — изръмжа той.
— Чух ви още първия път — все така небрежно отвърна Джак. — Но в кабинета на доктор Монтгомъри са валидни единствено нейните желания. Мисля, че е време да си вървите, защото в противен случай ще ви се наложи да обсъдите въпроса със сержант Мърфи от пропуска…
Пол се стрелна напред, опитвайки се да му нанесе прав удар в лицето. Но Джак очакваше това и майсторски отскочи встрани. После, възползвайки се от кратката загуба на равновесие на противника, той го сграбчи за копринения костюм и му придаде допълнително ускорение през отворената врата, по посока на коридора. Маневрата бе озвучена от острото съскане на разпорен плат.
Пол светкавично възстанови равновесието си, приклекна и скри глава зад юмруците си. Позата намекваше, че човекът насреща владее боксовите похвати. Джак светкавично прецени, че собствените му умения в този спорт са силно ограничени и се замисли дали да прекрати конфронтацията веднага, или просто да неутрализира противника като го стисне в мечешката си прегръдка. За късмет не му се наложи да избира. Откъм дъното на коридора се разнесе остър вик, в следващата секунда пред вратата паркира задъханият Чет. В едната му ръка имаше отворено пакетче чипс, а в другата — кутийка с пуканки.
Преценил, че силите на противника преобладават, Пол бавно изостави боксьорската стойка и изпъна рамене. Очите и пръстите му изследваха изящно скроеното копринено сако и с неудоволствие откриха пораженията.