— Съжалявам, че ви безпокоя — промърмори Джак, прибягвайки до небрежния си тон от предишния разговор. — Обменяме мнения с колегата относно случая Давидов и се чудим докъде стигнахте…
— Кошмарът е пълен — мрачно го уведоми Сандърс.
— Същото каза и Чет преди малко — ухили се Джак и намигна на приятеля си, който чакаше да го свържат с доктор Симсариън.
— Не мога да повярвам на късмета си — продължи с плачлив глас Сандърс. — Веднага след сутрешният ни разговор аз се обадих в погребална агенция „Стрикланд“, но новините оттам бяха лоши…
— Съжалявам да го чуя — промърмори съчувствено Джак.
— Тялото е било кремирано.
— О, не!
— Нямаше какво друго да направя и оставих въпроса в ръцете на Джим Бенет.
— Какво направи той?
— Още нищо — въздъхна Сандърс. — Но знам, че вече е разговарял с Бингъм. Доколкото съм осведомен, голямото началство в лицето на Харолд Бингъм ще се заеме с цялата тази бъркотия…
— Сигурно се чувствате зле — подхвърли Джак, усетил прилив на симпатия към този нещастник.
— Никога досега не съм изпадал в подобна ситуация…
— Ще се оправите — окуражи го Джак. — В професия като нашата пропуските са неизбежни. А вие сте направили всичко, което е било по силите ви…
Приключи разговора почти едновременно с Чет и се обърна в негова посока.
— Ти пръв — изпревари го приятелят му. — Какво научи?
— Няма сгромолясване, поне засега — рече с въздишка Джак. — Бингъм тепърва ще се развихря. Проблемът е там, че тялото вече го няма. Кремирали са го… — Поклати глава и горчиво въздъхна: — Каква бъркотия, Господи. Знам само едно — нещата са извън контрол…
— Много си прав — кимна Чет. — И ги остави извън контрол! А доктор Симсариън не беше във възторг от предложението ти, но обеща да опита…
— Е, това наистина е всичко, което можем да направим — вдигна ръце Джак.
— Абсолютно — потвърди Чет.
Джак се извърна към бюрото си. Върху плота беше поставен поднос с проби, към който беше залепено листче за съобщения. Морийн му беше изпратила кожните проби на Кони Давидов.
Придърпа микроскопа си, постави едно от стъкълцата под окуляра и се надвеси над него. Сега, след диагнозата ботулизъм, всичко дойде на мястото си. Беше взел кожна проба, за да установи дали подутото око на жената е причинено от травма или инфекция. И пробата му даваше конкретен отговор, но нищо повече.
Отмести стъкълцето и посегна към папката на Дейвид Джеферсън. Беше твърдо решен да приключи случая с един ден по-рано и да изненада приятно Калвин. Залови се за работа с приятното чувство, че му предстои вечеря с Лори и Лу, като преди това, естествено, хубавичко ще се измори на баскетболния корт. Ей така, за отваряне на апетита…
Деветнадесета глава
Сряда, 20 октомври, 17.05 часа
— До утре! — подвикна Боб Кинг.
Кърт неволно се спря на прага, обърна се и махна с ръка на подчинения си. В жеста му имаше повече повелителност, отколкото прощален поздрав. Тръгнаха в противоположни посоки по улица Дуейн и Кърт заканително изръмжа:
— Ти пак ми закъсней и ще видиш едно утре!
Нетърпението го обхвана още в ранния следобед и оттогава насам непрекъснато нарастваше. Край на подготовката и планирането, операция „Отмъщение“ най-сетне можеше да започне. Нещата щяха да станат факт след по-малко от двадесет и четири часа! В рамките на следващия един час щеше да бъде премахнат и Джак Степълтън — последната и единствената пречка пред успешния старт.
Погледна часовника си. Минаваше пет, следователно участниците в операцията вече са се събрали в бара на Пийт. Следобедът изтече без обаждане от страна на Стив — сигурен признак, че нещата са се развили по план.
Зави зад ъгъла и видя един с нищо незабележителен тъмносин микробус, паркиран на десетина метра от бара. На шофьорската врата имаше рекламна лепенка на някакъв бруклински водопроводчик. По лицето на Кърт пробяга доволна усмивка. Това без съмнение беше реквизираното превозно средство.
Барът беше полупразен. Мелодичната кънтри-музика от обед беше сменена от оглушителните крясъци на група, наречена „Армагедон“. Усмивката на Кърт се разшири. В това също имаше нещо многозначително.
Източник на оглушителната музика беше продълговат касетофон, поставен на масата пред Карл Райърсън. Пречупеният кръст, татуиран върху челото му, изглеждаше много зловещо под слабата светлина на опушения бар.
— Хей, капитане, този саунд май ти харесва, а? — подвикна Карл, забелязал усмивката на Кърт.
Кърт обичаше да го титулуват „капитан“. Това някак си се връзваше с представите му за респект от страна на бойците. Напъха се в тясното сепаре и бавно огледа войската си. Карл беше точно насреща му, а до него се беше настанил рижия Кевин Смит. Следваше дребничкия Кларк Ебърсол, редом с Майк Комписано. Стив седна вдясно от него. Всички бяха по тениски, които не скриваха нищо от страховитите им татуировки. Изключение правеше единствено Кърт, който все още не се беше освободил от пожарникарската униформа. Масата беше отрупана с бирени бутилки.