Слезе пред сградата на Съдебна медицина и помаха с ръка докато лимузината изчезна от погледа й по посока на Първо авеню. После изкачи стълбището и влезе в покритата със сини гледжосани плочки сграда. Чувстваше се леко разсеяна и не на място — нещо, което никога не й се беше случвало. Никога досега не беше се карала с Пол. И сега не го направиха, но бяха доста близо. Първото облаче в иначе безупречната им връзка. Надяваше се, че то няма да донесе буря. В поведението на Пол се долавяше нещо като мъжки шовинизъм, но то беше твърде далеч от откровената дискриминация.
Прекоси пустата чакалня и се насочи към входа на първия етаж. На рецепцията беше Марлийн Уилсън, служителка от афро-американски произход.
— Отворете, моля — подвикна към остъклената кабинка Лори. Жената на рецепцията трябваше да натисне бутона за автоматично отключване на вратата.
— Доктор Монтгомъри, почакайте моля! — извика Марлийн в момента, в който я зърна. — Едни хора ви чакат…
От близкото канапе в чакалнята се надигнаха двама души на средна възраст, които Лори виждаше за пръв път в живота си. Мъжът беше с буйна коса и имаше нужда от бръснене. Беше облечен във вълнено яке на червени карета, а в ръцете си мачкаше ушанка. Жената беше крехка, с кожена яка на палтото. Изглеждаха така, сякаш току-що пристигаха от някое малко градче на Средния Запад. Бяха видимо уморени — като хора, пътували през цялата нощ.
— Мога ли да ви помогна? — попита Лори.
— Надяваме се — кимна мъжът. — Аз съм Честър Касиди, а това е съпругата ми Шърли.
Родителите на Брад Касиди, светкавично съобрази Лори и лицето й помръкна. За миг си представи обезобразеното тяло, което бе разрязала още вчера. Спомни си за очите, изскочили от орбитите, за забития пирон в дланта му, за обезобразените части от гърдите и корема, където го бяха драли на живо. Тялото й неволно потръпна.
— Какво желаете? — едва успя да промълви тя.
— Научихме, че вие сте се погрижили за нашия син Брад — рече Честър. Огромните му мазолести ръце продължаваха да мачкат ушанката.
Лори кимна, макар че свършеното от нея едва ли се покриваше с понянието „грижа за Брад“.
— Бихме искали да поговорим — добави Честър. — Разбира се, ако разполагате с малко време…
— Няма проблеми — неохотно се съгласи Лори. Никак не й беше лесно да се изправи очи в очи с нещастните родители. — Но аз току-що пристигам и ще ви помоля да ми дадете петнадесет минути…
— Разбира се — кимна Честър, после прегърна жена си през кръста и я поведе обратно към дивана.
Лори бутна остъклената врата, взе асансьора до петия етаж и замислено се насочи към кабинета си. Беше разтревожена от предстоящия разговор със семейство Касиди. Окачи палтото си зад вратата и се извърна към бюрото. Внушителната купчина папки върху плота я накара да кимне с глава. Решението да не пътува за Будапеща беше абсолютно правилно.
Папката на Брад Касиди беше почти най-отгоре. Тя я прелисти с показалец докато откри формуляра за идентификация. Беше й любопитно да види кой е идентифицирал трупа. Оказа се Елън Тротмън, сестра на жертвата.
Взе асансьора за приземния етаж, но тръгна не към приемната, а към залата за идентификации, която се намираше непосредствено отвъд канцеларията на дежурните патолози. Трябваше й чаша силно кафе преди да се изправи очи в очи с родителите на убития младеж. На прага почти се сблъска с Джак и Вини, които се бяха насочили към залата за аутопсии. Както обикновено, тяхното работно време вече започваше.
— Може ли да поговорим? — объркано попита Джак, спирайки се на крачка от нея.
— Нека го направим по-късно — отвърна тя и любопитно го изгледа. Не й се случваше често да го вижда нерешителен и объркан. — Трябва да се срещна с една семейна двойка, която виси в чакалнята Бог знае откога…
— Ще ти отнема само секунда! — обеща Джак. — Вини, бягай да подготвиш масата, идвам веднага!
— А не може ли да си дочета вестника? — лениво проточи Вини. — Никак не ми се ще да вися долу в питбокса и да си въртя палците. От опит знам, че твоите спонтанни разговори често се проточват по половин час и повече…
— Този път няма да е така — увери го Джак. — Хайде бягай!
Вини неохотно се подчини. Джак го изчака да се отдалечи на достатъчно разстояние и едва тогава пристъпи към Лори, която се обслужваше от машината за кафе. В ъгъла на помещението стоеше Джордж Фонтуърт, който изглеждаше напълно погълнат от подреждането на постъпилите през нощта случаи.
— Къде ти е диамантът?
Лори погледна голият си пръст, сякаш очакваше годежното пръстенче наистина да е там.