— О, скрила съм го във фризера — отвърна с усмивка тя.
— Да разбирам ли, че си го замразила?
Лори неволно се усмихна. Това вече беше истинският Джак — такъв, какъвто го познаваше.
— Още не съм сгодена официално — поясни тя. — Снощи вече го споменах, но ти очевидно си забравил…
— Вероятно искаш да уведомиш родителите си, нали?
— Това и още някои неща — кимна Лори.
— Както и да е — въздъхна той, замълча за миг, после добави: — Искам да ти поднеса извиненията си за снощи…
— За какво? — учудено го погледна Лори. Не му беше в характера да се извинява.
— Защото не бях достатъчно позитивен по отношение на Пол — изстреля Джак. — Той изглежда готин тип. Особено бях впечатлен от кратката ви разходка до Париж… Аз самият не бих организирал подобен уикенд, дори и след милион години…
— Това ли искаше да ми кажеш?
— Май да — сви рамене Джак.
— Извиненията ти са приети — сухо го уведоми Лори, допи на една глътка кафето си и тръгна към чакалнята, където й предстоеше разговор със семейство Касиди. Усети, че Джак е объркан от поведението й, но в момента изобщо не й пукаше. Не й трябваха неговите неискрени извинения, а по-скоро откровеното му мнение относно плановете й да се омъжи. Но след този кратък разговор вече знаеше, че никога няма да го получи и се почувства зле.
Първо се отби в една от малките приемни, които се използваха при обикновено емоционалните процеси на идентификация от страна на роднините на жертвите. Преди години хората слизаха в моргата и там идентифицираха телата на близките си. Но тази процедура бе преценена като прекалено жестока и на нейно място беше въведена идентификация с помощта на полароидни снимки. Тя се оказа далеч по-удобна за всички.
Уверила се, че стаята е надлежно почистена, Лори отиде да повика семейство Касиди. Те влязоха и мълчаливо седнаха на двата стола с твърди облегалки. Лори се настани на изподрасканото писалище срещу тях. Обзавеждането се изчерпваше с кутия салфетки, кошче за боклук и няколко очукани пепелника.
— Да ви донеса ли кафе? — попита вместо въведение тя.
— Мисля, че това е излишно — поклати глава Честър и свали якето си. Отдолу беше облечен с фланелена риза, закопчана чак до яката. — Не искаме да ви губим времето…
— Не се притеснявайте — отвърна Лори. — Ние сме тук, за да служим на обществото и трябва да ви кажа, че го правим по доста директен начин… Сега е моментът да ви кажа, че ужасно съжалявам за сина ви. Сигурна съм, че това е огромен шок за вас…
— И да, и не — бавно отвърна Честър. — Той беше много странно хлапе, нямаше нищо общо с другия си брат и със сестра си. Честно казано, ние доста се притеснявахме от начина, по който се облича, особено след като си направи и онази нацистка татуировка на челото. Моят чичо е дал живота си във войната срещу същите тези нацисти… По тази причина здравата се скарахме…
— Понякога ни е трудно да разберем бунтарството на тийнейджърите — миролюбиво подхвърли Лори. Желанието й беше да насочи разговора по-далеч от външния вид на младежа. Изпитваше сериозно безпокойство, че семейството ще поиска да види снимките на сина си, направени непосредствено след като го бяха докарали в моргата. Те бяха изключително брутални, дори за професионалист, да не говорим за родители…
— Работата е там, че той вече не беше тийнейджър — поклати глава Честър, а жена му само кимна. — Беше се събрал с неподходящи приятели — всичките с нацистки убеждения. В един момент се организираха в банда и започнаха да преследват всички, които не са като тях, най-вече пуерториканците…
— Така си навлече белята за пръв път — обади се неочаквано Шърли. Гласът й се оказа изненадващо остър и груб.
— Доколкото научих, той е имал проблеми и с полицията — подхвърли Лори. Започна да се успокоява, тъй като по всичко личеше, че семейство Касиди иска просто да си поговорят — нещо, което се среща доста често при хора, сполетяни от неочаквана беда. Проблемът беше там, че не можеше да им разкаже всичко за смъртта на сина им. Лу и агент Тирел категорично й забраниха да споменава за факта, че малко преди смъртта си Брад е приел да направи сделка с прокуратурата.
— От дъщеря си разбрахме, че момчето ни е преживяло някои ужасни неща — подхвърли Честър. — Неотдавна той се премести при нея — тук в града. Но тя не знаеше никакви подробности за смъртта му и затова ние решихме да се отбием при вас…
— Какво бихте искали да знаете? — попита Лори, надявайки се да им се размине с общи приказки.
Съпрузите се спогледаха, после Честър се прокашля и пое инициативата:
— Преди всичко искаме да знаем дали е прострелян…