— Как е момчето? — попита той, отпускайки се предпазливо на твърдото като камък диванче с винилово покритие, което беше поставено точно срещу бюрото на Шерил. Вратата към шефския кабинет се падаше вляво и както винаги беше открехната. Отвътре се чуваше високият глас на директора, който говореше по телефона.
— Много добре — гордо се усмихна Шерил. — Продължава да е пълен отличник!
— Браво — рече Джак. Познаваше Арнолд, сина на секретарката, по една случайност. Оказа се, че отвреме навреме и той играе баскетбол на кварталния корт. Беше напорист и много добър играч, с очевидна дарба за баскетбол. Самата Шерил — самотна майка от афро-американски произход, живееше в един блок на 105-та улица, съвсем близо до квартирата на Джак.
— Надява се някой ден да стане добър като теб — добави тя.
— Ще бъде десет пъти по-добър, уверявам те — засмя се Джак. И това си беше чистата истина. Макар и едва 15-годишен, Арнолд играеше толкова добре, че дори Уорън искаше да го има в отбора си на всяка цена.
— Аз бих предпочела да наследи лекарските ти умения — лекичко въздъхна Шерил.
— Май проявява някакъв интерес към медицината — кимна Джак. — Миналата седмица си поговорихме, докато чакахме реда си на корта…
— Каза ми — кимна Шерил. — Благодаря, че си му отделил от времето си.
— За мен беше удоволствие — поклати глава Джак. — Момчето наистина си го бива.
В този момент доктор Харолд Бингъм надникна през открехнатата врата и нервно го повика с ръка.
Джак стана и бавно се насочи натам. Шерил го изчака да се изравни с бюрото и нервно прошепна:
— Дръж се спокойно! Не го ядосвай, защото цял ден е като разярен бик!
Директорът се беше настанил зад масивното, отрупано с бумаги писалище. Наскоро беше навършил шейсет и пет години и всяка от тях му личеше. За четирите години, през които Джак работеше в Съдебна медицина, носът на Бингъм сякаш се беше удължил и червеникавите жилки на капилярите личаха още по-ясно. Голото му кубе отразяваше светлината от прозореца толкова ярко, че Джак се принуди да присвие очи.
— Сядай! — заповяда с повелителен тон шефът.
Джак се подчини и зачака. Нямаше представа за какво точно е повикан на етажа на администрацията, но причините можеха да бъдат всякакви.
— Не ти ли омръзна тази рутина? — попита Бингъм и леко присви възпалените си светлосини очи, които нито за миг не изпускаха Джак иззад стъклата на очилата. Макар да изглеждаше стар колкото Метуселах, директорът притежаваше остър като бръснач ум и беше нещо като подвижна енциклопедия на криминологически правила и богат опит. Името му се радваше на международна известност, считаха го за един от най-добрите експерти в света.
— Хубаво е да те виждам отвреме навреме, шефе — кротко се усмихна Джак, след което веднага се сепна. Още с първата си реплика бе успял да пренебрегне съветите на Шерил.
Бингъм свали очилата и започна да разтърква зачервените си очи.
— Понякога ми се ще да си малко по-тъп — поклати глава той. — Просто защото не знам какво да те правя…
— Благодаря за комплимента, шефе. Днес имах нужда от известно повдигане на самочувствието.
— Проблемът е там, че през по-голямата част от времето ти си една ужасна болка в задника! — рязко смени тона Бингъм.
Джак прехапа език, за да си спести няколкото духовити забележки, които моментално се появиха в съзнанието му.
Направи го главно заради Шерил, която щеше да остане в близост с Бингъм чак до края на работния ден. Яростните изблици на шефа бяха почти толкова популярни, колкото и авторитета му като криминолог.
— Имаш ли представа защо те накарах да слезеш тук? — изръмжа той.
— Отказвам да отговоря, тъй като всеки отговор би означавал самообвинение — изгледа го предизвикателно Джак.
Онзи не можа да сдържи усмивката си, но размаха ръце и бързо стана сериозен.
— Наистина си ужасен, момчето ми… Но нека ти кажа защо си тук: преди малко ми се обади доктор Патриша Маркъм, главен комисар по здравеопазването. Оплака се, че си нападнал градския епидемиолог доктор… — Бингъм върна очилата си на мястото им и прелисти бумагите пред себе си.
— Доктор Ейбълард — подсказа му Джак.
— Точно този — кимна шефът.
— Какво е обвинението?
— Почитаемият доктор се оплаква, че си му иззел функциите — изгледа го продължително Бингъм. — Какво става, момче? Нима ние тук не те товарим достатъчно?
— Позвъних му по препоръка на доктор Уошингтън — отвърна Джак. — Исках да го уведомя за случая на антракс, който открих наскоро.
— Да, Калвин ми каза — кимна директорът.