— Ако пишех разказ — казах небрежно, — аз бих съчетал това с последната ви приумица и бих го озаглавил „Мистерията на «Великата Четворка»“.
Докато казвах това, аз потупвах с пръсти по изписаните с молив цифри.
Миг след това подскочих от уплаха, тъй като нашият болен се събуди внезапно от унеса си, изправи се в креслото и произнесе ясно и отчетливо:
— Ли Чанг Йен.
Той имаше израза на човек, който внезапно се е събудил от сън. Поаро ми направи знак да мълча. Мъжът продължи. Той говореше с ясен и тънък глас и нещо в начина му на изговаряне остави у мен чувството, че той цитира някакъв писмен доклад или лекция.
— Ли Чанг Йен може да се смята за мозъка на „Великата Четворка“. Той е диригентът и вдъхновителят. Затова аз съм го нарекъл Номер Едно. Номер Две рядко се споменава по име. Той е представен от едно S с две линии през него — знака на долара — както и от две ленти и звезда. Оттук може да се направи догадка, че той е американски поданик в следователно представлява мощта на богатството. Няма съмнение, че Номер Три е жена, по националност французойка. Съществува вероятност тя да е една от сирените със съмнителна репутация, но нищо не се знае със сигурност. Номер Четири…
Гласът му колебливо затрепери и замря. Поаро се наведе напред.
— Да — подкани го нетърпеливо той. — Номер Четири?
Очите му бяха приковани към лицето на мъжа. Непреодолим ужас бавно запълзя по него, чертите му се изкривиха и застинаха в страшна гримаса.
— Унищожителят — изхъхри мъжът. След това, с последно конвулсивно движение, той падна назад и изгуби съзнание.
— Мои Dieu! — прошепна Поаро. — Значи аз бях прав тогава. Бях прав!
— Мислите, че…?
Той ме прекъсна.
— Занесете го на леглото в моята стая. Нямам и минута за губене, ако ще хващам влака. Не че умирам от желание да го направя. Ех, ако можех да го изпусна с чиста съвест! Но съм дал дума. Да вървим, Хейстингс.
Като оставихме тайнствения гост под грижите на мисис Пиърсън, ние тръгнахме с кола и бяхме на косъм да изпуснем влака. По време на пътуването Поаро на моменти изпадаше в дълбоко мълчание, след което започваше да лее потоци от думи. Той се зазяпваше през прозореца като дълбоко замечтан човек, без да чува очевидно нито дума от това, което му говорех, след това ненадейно се оживяваше и ме засипваше със заповеди и инструкции и настояваше, че спешно трябва да изпрати безчет радиограми.
След като подминахме Уокинг, в купето настана дълго мълчание. Влакът, разбира се, не спираше никъде по пътя до Саутхемптън, но точно тук се случи така, че той бе задържан от червен семафор.
— А-а! По дяволите! — извика внезапно Поаро. — Аз съм бил голям идиот. Едва сега прогледнах. Благословени да бъдат светиите, които спряха влака. Скачайте, Хейстингс, скачайте бързо, казвам ви.
За миг той отвори вратата на купето и скочи долу до коловоза.
— Хвърлете куфарите и скачайте!
Подчиних се, при това точно навреме. Тъкмо се приземих до него и влакът потегли отново.
— А сега, Поаро — казах аз с известно раздразнение, — може би ще ми кажете какво означава всичко това.
— Това означава, приятелю мой, че аз видях светлината.
— Е — казах аз, — благодаря. И на мен ми просветна.
— Дано да е така — отвърна Поаро. — Но се опасявам, много се опасявам, че едва ли е така. Ако вземете два от тези куфари, аз мисля, че ще мога да се справя с останалите.
Глава II
Мъжът от лудницата
За наш късмет влакът бе спрял близо до гара и не се наложи да ходим дълго пеш. Озовахме се пред един сервиз за автомобили, откъдето успяхме да наемем кола и половин час по-късно се носехме обратно към Лондон, Едва сега Поаро благоволи да задоволи любопитството ми.
— Не проумявате? И аз също не можах да го проумея отначало. Но сега разбирам, Хейстингс, трябвало е да бъда отстранен…
— Какво?
— Да. Колко хитро. И мястото, и начинът бяха избрани с голяма вещина и съобразителност. Страхуват се от мен.
— Кой?
— Онези четирима гении, които са се сдушили заедно да работят извън закона. Китаец, американец, французойка и още един. Дай боже да се върнем вкъщи навреме, Хейстингс.
— Смятате, че нашият гост е в опасност?
— Сигурен съм в това.
Мисис Пиърсън ни поздрави на влизане. Като махнахме с ръка на нейните възклицания на удивление при неочакваното завръщане на Поаро, ние я попитахме за нашия гост. Информацията бе успокояваща. Никой нехбе идвал, състоянието му също не се бе променило.