По-рано границите на отечеството ни се пазеха от 250 хиляди граничари. Сега — от 220 хиляди. Но тогава границите бяха оборудвани, а сега — не. Освен всичко, границите на Русия станаха по-дълги (малцина са се замисляли за това).
За да се оборудват и укрепят новите граници, са нужни от 5 до 7 години. И то, при условие че държавата финансира щедро строителството.
А държавата не възнамерява да го прави.
Как живеят граничарите? По-добре да не говорим за това.
Вместо двеста души на заставата са тридесет. Нито амуниции, нито обувки, нито сушилки за обувките. През зимата валенки има всеки втори. Нито да поспиш, нито да почетеш — хамбар! Няма нито достатъчно коли, нито радиостанции. За смях и срам — биноклите не достигат!
Имам впечатление, че всички бинокли са в Берлин, на пазара край Бранденбургската врата. Бяхме и там. Виж, там има всичко: и бинокли, и прибори за нощно виждане, и войнишки обувки, и всички видове ордени и медали — „За победата над Германия“, „За превземането на Берлин“.
Не мога да се въздържа да не споделя една история. Разказа ми я един полковник, служил в Западната група войски в Германия. А историята е… Впрочем нека дадем думата на самия полковник:
„Баща ми е генерал, летец, воювал е на север. Три пъти са го сваляли немците. Двата пъти е падал в морето, а единия път е кацнал на суша с горящ самолет. Има четири ордена «Червено знаме», Герой е на Съветския съюз… Преди седмица звъня на майка ми — тя плаче. А пък то какво било… На 7 май в 13,30 ч. се звъни на вратата. Обикновено в тези дни носят поздравителни телеграми на ветераните. Майка ми отваря — на прага стои младеж, както казват сега, от кавказка националност. Цапардосал майка ми по главата, та тя отхвърчала в другия край на стаята. Връхлетели четирима с пистолети. Излязъл баща ми, който гледал в другата стая телевизия. Пернали и него с пистолет по главата. А той е роден през 1919. Тръшнали го на дивана, че и с чаршаф го покрили мерзавците. Да не гледа, че окото му е набито…
Преди време бях донесъл на родителите си някои подаръци. Японски телевизор… Плаче майка ми, а аз, право да си кажа, веднага си помислих: телевизора са свили, да му се не види дано, защо ли им го подарих?
Нищо подобно! Втурнали се право към гардероба, грабнали «Златната звезда» от парадния генералски кител! И ордените на планката. «Червената звезда» — тя е на винт — направо я отскубнали. Бързали са. Случили се някакви нервозни момчета…“
„Ами то при нас друго, освен кражби няма“ — така биха могли да отговорят в много градове на нашата необятна родина. Краде цялата страна.
Някъде вече сме слушали тази фраза. Е да, разбира се! Няма нито един вестник, нито един държавен деец, който поне два пъти да не е цитирал знаменития отговор на Карамзин на въпроса: „Какво прави Русия?“.
„Краде“ — кратко отговорил класикът.
Когато няма как да се замажат нещата, а трябва да се оправдае мащабното разграбване на страната, прибягват до помощта на руския класик. Демек, какво толкова вдигате паника? Винаги са крали.
Ако Карамзин ни гледа от оня свят, как ли се проклина за някогашното си остроумие. Самият той да даде оръжие в ръцете на хората, които толкова е ненавиждал. Да им даде солиден аргумент в спора. Различни далавераджии набързо превръщат думата, изречена в гняв, в свидетелство за епохата.
Но Карамзин няма никаква вина. Дори в този кратък отговор личи безкрайната му любов към родината. Руският гражданин Николай Михайлович Карамзин е преживявал болезнено всяко неблагополучие в отечеството си.
Ето какво пише по този повод Солженицин (цитирам по памет):
Ние, руските хора, и особено нашите класици, винаги сме проклинали Русия, смятали сме, че всичко у нас е най-лошо, но го правехме, като обичахме Русия и страдахме за нея. А сега ни показват, че това може да се прави и с омраза.
Само хора, които болезнено ненавиждат Русия, могат като тъпоумни папагали да повтарят един подир друг едно и също: винаги са крали.
Не, невинаги. Или по-точно, така — никога!
Ще посочим доказателства, но всъщност не са нужни никакви доказателства. Мислите ли, че те, папагалите, не виждат, не разбират и не знаят това? Знаят и разбират, и доволно потриват ръце, като виждат как се самоунищожава и се превръща в бедна просякиня богатата страна, която те ненавиждат.
Само слепецът не вижда, че страната се разграбва.