Около града има заградени полета от по няколко хектара и в тях — хиляди белази, камази, трактори, всъдеходи… А това чудовище какво е? Нещо огромно, с невиждани размери, на двадесетина колела. Със защитен цвят е — явно е военно… Моят оператор, опитен човек, обяснява, че е подвижен армейски щаб.
Не е трудно да се повярва. Та нали карат като метални отпадъци торпедни двигатели, съвсем нови снарядни гилзи, сребърно-цинкови акумулатори от подводни лодки, пък и цели подводници, военни кораби и танкове…
На границата сме, в Забайкалск. От Китай в плътен поток се нижат руски камиони — оставили са в Манджоули товара си и бавно преминават обратно. Успяваме да разменим с шофьорите по някоя дума.
— Какво караш?
— Нищо.
— А нататък какво закара?
— Гвоздеи, тел…
— Какво караш?
— Празен съм.
— А нататък?
— Моторни лодки…
Господи, а лодките пък за какво са им? Наоколо е степ.
— Какво караш?
— Въздух.
— А нататък?
— Релси.
И това се прави, когато 80 процента от релсите по нашите пътища са износени.
И така нататък. Диалогът е един и същ.
— Какво караш?
— Въздух.
Питаме един вече немлад шофьор:
— Разбираш ли какво става?
Той се смее:
— Ограбваме майка Русия.
— Не ти ли е обидно?
— Е… м…
Досещате се какво отговори той.
По време на фашисткото нашествие, когато е окупирана половината европейска територия на страната, всеки ден на запад отиват ешелони със заграбени ценности. Но тогава се ограбва само част от страната, а сега се разграбва цялата — от край до край!
А драскачите от „прогресивните издания“ ни уверяват: „Няма страшно, винаги се е крадяло…“
Освен това набиват в главите една подла, но добре загнездваща се в мозъците мисъл, че исторически всички първоначални капитали са били натрупвани по нечестен път. И веднага набъркват и Маркс (с неговата теория за първоначалното натрупване), не забравят да напомнят и за старите американски пирати. С една дума, може сега да е нечестно, но виж, после… когато се награбят…
И хората вярват. Макар че едва ли може да се измисли по-подла идея. Абсолютна лъжа! Достатъчно е да си припомним историята на руското предприемачество. И самите популяризатори на тази идея не вярват в нея. Те може и да са подлеци, но не са глупаци.
Я се огледайте наоколо. Кой от познатите ви „летящи нависоко“ далавераджии не държи парите си в западна банка? А това означава, че те вече подпомагат икономиката на друга страна. Кой от тях няма недвижими имоти в чужбина? Кой не е прехвърлил на Запад семейството си — жената и децата си?
Не, капиталите им няма да се върнат никога в страната и няма да участват във възраждането на Русия. А и самият притежател на капиталите вече не е руски гражданин. Той е още тук (тоест тук краде), но инак е вече там. И мнозина от онези, които създаваха идеологията на разграбването на страната, са още тук, но в действителност са вече там. Във всеки случай той си е осигурил някаква база (сметка в банката, жилище или вила, детето му е в американски университет…). Припомнете си един подир друг познатите ви „демократи“, от онези, които най-много крещяха и се биеха в гърдите. Колко от тях са вече заминали или са готови да заминат?…
Запомнете, на тези хора не може да се вярва. Те не свързват съдбата си с Русия. Те не са граждани на Русия, тук те са гости.
Добре би било да се изброят всичките тези бойци и да се посочат поименно. И не че не ни достига смелост. Липсват ни твърди доказателства. Онези, които ги имат и които са длъжни да ги знаят поради службата си, мълчат. Неми са като риби.
Смеят ли да кажат!
Ще дадем само един малък, но много характерен пример. Една извадка от докладната записка на министъра на вътрешните работи Дунаев до Шумейко (Намерил на кого да пише! Точно заради такива докладни го и снеха Дунаев):
„Артьом Тарасов е купил 350 хиляди тона нефт за 23 милиона рубли… Той продал нефта в чужбина за 48 милиона долара… 30 милиона долара е блокирал (тоест внесъл ги е на своя сметка) в Парижката банка…“
Любопитно е да се запознаем с анализа на западните специални служби.
Те са пресметнали, че експортът на един тон руски нефт излиза на западните партньори по 2 долара за подкуп на сътрудниците от министерствата и представителите на администрацията. Сумарно това представлява твърде внушителна сума, която изцяло остава в сметките в чуждестранните банки.