— Влюбен ли си в мене — каза тя с нисък глас в ухото ми, — че трябваше да дойда сама?
— Това е тайната на замъка Ракрент. Кажи на шофьора си да отиде някъде далеч за един час.
— Върни се след час, Ферди. — Сетне добави със сериозен шепот: — Казва се Ферди.
— Бензинът влияе ли на носа му?
— Мисля, че не — каза невинно тя. — Защо?
Влязохме вътре. За моя огромна изненада всекидневната беше пуста.
— Ама че странно — възкликнах аз.
— Кое е странно?
Тя извърна глава, когато на входната врата се чу леко, тържествено почукване. Излязох и я отворих. Гетсби, бледен като смъртник, с ръце, пъхнати като някакви тежести в джобовете на сакото му, стоеше в локва вода, впил трагичен поглед в очите ми.
С ръце все още в джобовете на сакото си, той се прокрадва край мен и влезе във вестибюла, обърна се рязко като дръпната с конец кукла, и изчезна във всекидневната. Никак не беше смешно. Усещайки силните удари на собственото си сърце, аз затворих вратата срещу засилващия се дъжд.
В продължение на половин минута нямаше никакъв шум. Сетне от всекидневната чух сподавен шепот и неясен смях, последван от гласа на Дейзи, който звучеше неестествено високо и с фалшива нотка:
— Наистина много се радвам да те видя отново.
Мълчание; то трая ужасно дълго. Нямах какво да правя във вестибюла, затова влязох в стаята.
Гетсби, с ръце все още в джобовете, стоеше облегнат на камината, като се мъчеше да си даде напълно спокоен, дори отегчен вид. Главата му бе отметната толкова назад, че се беше опряла на един повреден часовник, и от това положение помрачените му очи бяха вперени в Дейзи, която, изплашена, но грациозна, седеше на крайчеца на един твърд стол.
— Познаваме се от по-рано — промълви Гетсби. Очите му се стрелнаха за миг към мен и устните му се отвориха в несполучлив опит да се засмее. За щастие часовникът избра този момент да се наклони опасно под натиска на главата му, при което той се извърна, улови го с разтреперани пръсти и го постави отново на мястото му. После седна сковано, с лакът на страничната облегалка на дивана, уловил с ръка брадичката си.
— Съжалявам за часовника — каза той.
Собственото ми лице пламтеше, сякаш бях под лъчите на тропическо слънце. Не можех да подбера ни една баналност от хилядите, които се въртяха в главата ми.
— Той е стар часовник — казах им глуповато аз.
Мисля, че за момент всички смятахме, че се е разбил на парчета на пода.
— Не сме се срещали много години — каза Дейзи и гласът й беше толкова обикновен, колкото изобщо можеше да бъде.
— През ноември ще станат пет.
Автоматичният отговор на Гетсби ни върна в предишното състояние поне за още една минута. Накарах и двамата да станат с отчаяното предложение да ми помогнат да приготвим чая в кухнята, когато онази ужасна финландка го донесе на табла.
Сред успокояващото суетене около чашите и сладкишите се установи някакъв външен порядък. Гетсби се сви в един тъмен ъгъл и докато Дейзи и аз разговаряхме, поглеждаше усърдно ту единия, ту другия от нас с напрегнати, нещастни очи. Но тъй като спокойствието не беше цел само за себе си, аз се извиних при първия възможен момент и станах.
— Къде отивате? — запита веднага Гетсби изплашен.
— Ще се върна.
— Трябва да ви кажа нещо, преди да излезете.
Той ме последва стремително в кухнята, затвори вратата и прошепна отчаяно:
— Ох, божичко!
— Какво има?
— Направих ужасна грешка — промълви той, като клатеше глава, — ужасна, ужасна грешка.
— Смутен сте, нищо повече. — И за щастие добавих: — Дейзи също е смутена.
— Дейзи смутена? — повтори недоверчиво той.
— Толкова, колкото и вие.
— Не говорете така високо.
— Държите се като малко момче — сопнах се нетърпеливо аз. — Не само това, но сте и груб. Дейзи стои там съвсем сама.
Той вдигна ръка да ме прекъсне, погледна ме с незабравим упрек и като отвори предпазливо вратата, влезе отново в другата стая.
Излязох през задния вход — както беше направил и Гетсби, когато бе обиколил неспокойно къщата преди половин час — и изтичах към едно огромно, черно, чепато дърво, чийто гъст листак образуваше преграда срещу дъжда. Отново валеше силно и неравната ми морава, добре окосена от градинаря на Гетсби, беше изпълнена с малки кални локви и предисторически мочурища. Изпод дървото нямаше какво да се гледа освен огромната къща на Гетсби, така че аз я наблюдавах вторачено в продължение на половин час, както Кант своята черковна кула. Един пивовар я бе издигнал преди десет години, в началото на онези дни, когато хорета лудееха по „стилни“ постройки, и се разказваше, че се съгласил да плати за пет години данъците на всички съседни селски къщи, ако собствениците им поставят сламени покриви. Може би отказът им го накарал да изостави плана си да основе голям род и той бързо тръгнал към упадък. Децата му продали къщата, докато траурният венец бил още на вратата. Американците, които са съгласни, дори жадуват да бъдат роби, винаги упорито са отказвали да бъдат селяни.