Качихме се горе, като минахме през стилни спални, потънали в розова и бледолилава коприна и грейнали от свежи цветя, през будоари и игрални зали и бани с вградени в пода вани. Нахълтахме и в една стая, където размъкнат мъж в пижама правеше на пода гимнастически упражнения за черния дроб. Това беше Клипспрингър, „квартирантът“. Бях го видял да скита с гладнишки вид по плажа същата сутрин. Най-после дойдохме до стаите на самия Гетсби, спалня с баня и кабинет, където седнахме и изпихме по чашка шартрьоз, който той извади от един бюфет в стената.
Гетсби нито за миг не бе престанал да гледа Дейзи и мисля, че сега преоценяваше всичко в къщата си съобразно с чувството, което то предизвикваше в тъй обичните й очи. А понякога вперваше замаян поглед в притежанията си, сякаш в нейното веществено и удивително присъствие нищо от тях вече не беше реално. Веднъж той едва не се търколи надолу по една стълба.
Спалнята му беше най-семплата от всички стаи — с изключение на това, че тоалетната маса бе украсена с тоалетни принадлежности от чисто матирано злато. Дейзи взе с възхищение четката и приглади косата си, при което Гетсби седна, засенчи очи и започна да се смее.
— Това е най-смешното нещо, приятелю — каза той весело. — Не мога… когато се опитам да…
Той явно бе преминал през две състояния и навлизаше в трето. След стеснението и безразсъдната си радост сега бе обхванат от удивление от присъствието й. Гетсби така дълго бе живял с тази мисъл, бе мечтал за всичко това до най-малките подробности, тъй да се каже, беше чакал със стиснати зъби в крайна напрегнатост. Сега, като реакция, той действаше подобно на пренавит часовник.
Като се съвзе след минута, ни отвори вратите на две стаи-гардероби, съдържащи купища костюми, халати, вратовръзки и ризи, наредени като тухли, по дванайсет в редица.
— Имам си един човек в Англия, който ми купува дрехи. Изпраща ми подбран комплект неща в началото на всеки сезон, пролет и есен.
Той извади куп ризи и започна да ги хвърля пред нас една по една, ризи от чист лен, от дебела коприна и тънка фланела, които изгубваха гънките си, когато падаха, и покриваха масата в многоцветен безпорядък. Докато ние се възхищавахме, той донесе още и мекият пищен куп се извиси — ризи на райета, на фигурки, карирани, в кораловочервено, светлозелено, бледолилаво и бледо-оранжево, с монограми в индийско синьо. Внезапно от Дейзи се изтръгна сподавен стон, тя зарови глава в ризите и се разплака бурно.
— Какви красиви ризи — хълцаше тя с глас, приглушен в дълбоките гънки. — Мъчно ми е, защото никога по-рано не съм виждала такива… такива красиви ризи.
След къщата щяхме да разгледаме двора и плувния басейн, и хидроплана, и летните цветя, но навън заваля отново, така че застанахме един зад друг, гледайки набръчканата повърхност на пролива през прозореца на стаята на Гетсби.
— Ако не беше мъглата, можехме да видим дома ти отвъд залива — каза Гетсби. — На края на вашия док винаги има една зелена светлина, която гори цяла нощ.
Ненадейно Дейзи мушна ръката си под неговата, но той изглеждаше погълнат от онова, което току-що беше казал. Може би му беше минало през ума, че огромното значение на тази светлина сега бе изчезнало завинаги. В сравнение с голямото разстояние, което го бе разделяло от Дейзи, светлината бе изглеждала съвсем близо до нея, почти я докосваше. Бе изглеждала така близо, както звезда до луната. Сега тя беше просто зелената светлина на един док. Скътаните му реликви се бяха намалили с една.
Започнах да се разхождам из стаята, като разглеждах различни предмети в полутъмнината. Привлече ме голям портрет на възстар човек в костюм за яхта, окачен на стената над писалището му.
— Кой е този?
— Това? Това е мистър Дан Коуди, приятелю.
Името ми звучеше някак познато.
— Вече е умрял. Преди години беше най-добрият ми приятел.
На бюрото имаше малка снимка на Гетсби, също в костюм за яхта. Гетсби — с предизвикателно отхвърлена назад глава, фотографиран очевидно когато е бил на около осемнайсет години.
— Възхитително! — възкликна Дейзи. — Никога не си ми казвал, че си носил такава дълга, сресана назад коса и че си имал яхта!
— Погледни това — рече Гетсби бързо. — Ето сума изрезки от вестници — за тебе.
Те стояха един до друг, разглеждайки ги. Щях да помоля да видим рубините, когато телефонът иззвъня и Гетсби взе слушалката.
— Да… Само че сега не мога да говоря… Не мога да говоря сега, приятелю… Аз казах малък град… Той трябва да знае какво е малък град… Нямаме никаква полза от него, ако неговата представа за малък град е Детройт…