Гетсби ме погледна въпросително. Той искаше да отида; и не разбираше, че Слоун бе решил, че това не трябва да стане.
— Боя се, че не ще мога да дойда — рекох аз.
— Е добре, вие елате — настоя тя, насочвайки вниманието си само към Гетсби.
Слоун пошепна нещо в ухото й.
— Няма да закъснеем, ако тръгнем сега — настоя високо тя.
— Нямам кон — каза Гетсби. — В армията яздех, на никога не съм си купувал кон. Ще трябва да ви последвам с колата си. Извинете ме за минутка.
Останалите излязохме на верандата, където Слоун и дамата започнаха доста оживен разговор настрани.
— Боже мой, изглежда, че този човек ще дойде — каза Том. — Не вижда ли, че тя не го иска?
— Тя казва, че го иска.
— Поканила е на вечеря голяма компания и той няма да познава нито един човек там. — Том се намръщи. — Къде ли, дявол да го вземе, се е запознал с Дейзи! Бога ми, може да имам старомодни схващания, но днес жените скитат повече, отколкото ми харесва. Какви ли не екземпляри срещат.
Внезапно Слоун и дамата слязоха по стъпалата и са качиха на конете си.
— Хайде — обърна се Слоун към Том, — закъснели сме. Трябва да си вървим. — А сетне към мен: — Кажете му, моля, че не сме могли да чакаме.
Том и аз се ръкувахме, с останалите си кимнахме хладно и те подкараха бързо в тръс по алеята, като изчезнаха под августовския листак точно когато Гетсби, с шапка и леко палто в ръка, излезе от главния вход.
Том очевидно се тревожеше от това, че Дайзи ходи насам-натам сама, защото следващата съботна вечер пристигна с нея у Гетсби. Може би неговото присъствие придаде на вечерта особената й потискаща атмосфера — тя изпъква в паметта ми между другите през онова лято. Бяха дошли същите хора или най-малко същият вид хора, имаше същото изобилие от шампанско, същата многоцветна разнообразна шумотевица, но аз чувствах във въздуха нещо неприятно, някаква всепроникваща рязкост, която по-рано не съществуваше. Или може би аз просто бях свикнал с нея, бях се научил да възприемам Уест Ег като някакъв свят сам за себе си, със свои собствени критерии и свои собствени големи фигури, неотстъпващ никому първото място, защото друго чувство му беше непонятно, и сега го гледах отново, през очите на Дейзи. Винаги е тъжно да гледаш с нови очи на неща, към които вече напълно си се приспособил.
Те пристигнаха по здрач и докато се разхождахме между бляскавото множество, Дейзи сподавено чуруликаше с приятния си гърлен глас.
— Тези неща така ме вълнуват — прошепна тя. — Ако искаш да ме целунеш когато и да било тази вечер, Ник, само ми кажи и аз с удоволствие ще го уредя. Само спомени името ми. Или ми представи зелена карта. Аз раздавам зелени…
— Погледни наоколо — предложи Гетсби.
— Гледам. Забавлявам се много.
— Трябва да видиш лицата на много хора, за които си чувала.
Високомерните очи на Том шареха из тълпата.
— Ние не излизаме много — каза той; — тъкмо си мислех, че не познавам никого тук.
— Може би познавате онази дама. — Гетсби посочи една великолепна, почти неприличаща на човешко същество жена-орхидея, която седеше царствено под една японска вишна. Том и Дейзи гледаха вперено, с онова особено нереално чувство, което човек изпитва, когато познае някоя звезда на киното, която дотогава е имала за него само призрачно съществование.
— Прелестна е — каза Дейзи.
— Мъжът, който се навежда над нея, е режисьорът й.
Той ги водеше церемониално от група към група.
— Мисис Бюканан… и мистър Бюканан. — И след минутка колебание добави: — Играчът на поло.
— О, не — възрази бързо Том, — не съм.
Но очевидно това звучеше приятно в ушите на Гетсби, защото Том си остана играчът на поло до края на вечерта.
— Никога не съм срещала толкова знаменитости — възкликна Дейзи. — Онзи човек ми хареса — как му беше името? — с възсинкавия нос.
Гетсби каза името му, като добави, че е дребен продуцент.
— Както и да е, хареса ми.
— Бих предпочел да не съм играчът на поло — каза Том приятно, — бих предпочел да гледам всички тези знаменити хора в… самозабрава.
Дейзи и Гетсби танцуваха. Спомням си, че останах изненадан от грациозния му старомоден фокстрот — никога по-рано не бях го виждал да танцува. После те се разходиха до моята къща и поседяха на стъпалата половин час, докато по нейна молба аз останах на пост в градината. „В случай на пожар или наводнение — обясни тя, — или някакво природно бедствие.“
Том се отърси от своята самозабрава, когато сядахме заедно на вечеря.
— Имате ли нещо против, ако се храня с онези хора ей там? — каза той. — Един човек разказва смешни историйки.