Погледът й се отмести от мен и се насочи към осветения горен край на стълбата, където мелодията на „Три часът сутринта“, един приятен, тъжен малък валс, който се свиреше през онази година, се носеше от отворената врата. Въпреки всичко в самата неофициалност на градинското увеселение на Гетсби имаше романтични възможности, каквито изобщо не съществуваха в нейния свят. Какво имаше в песента, която сякаш я викаше да се върне вътре? Какво може да стане сега в тъмните, пълни с неизвестност часове? Може би ще пристигне някаква невероятна гостенка, някоя съвсем изключителна личност, будеща удивление, някое истински лъчезарно младо момиче, което с един дързък поглед към Гетсби, миг на магическо стълкновение, ще залича тези пет години на непоколебима преданост.
Аз останах до късно тази нощ, тъй като Гетсби ме беше помолил да го почакам да се освободи, и се помайвах в градината, докато неизбежната компания плувци дотичаха, изстинали и възбудени, от тъмния плаж и горе, в стаите за гости, светлините угаснаха. Когато най-после той слезе по стъпалата, загорялата му кожа бе необичайно изпъната по лицето, а очите му бяха бляскави и изморени.
— Не й хареса — каза веднага той.
— Разбира се, че й хареса.
— Не й хареса — настоя той. — Тя не прекара хубаво…
Той мълчеше и аз отгатнах неизразимата му потиснатост.
— Чувствам се отдалечен от нея — каза той. — Трудно е да я накарам да разбере.
— Искате да кажете за танца?
— Танцът ли? — Той отхвърли мисълта за всички танци, които бе устройвал, с едно щракване на пръстите. — Приятелю, танцът не е важен.
Той не искаше от Дейзи нищо по-малко от това да отиде при Том и да каже: „Никога не съм те обичала.“ След като тя заличи четири години с това изречение, те ще могат да вземат решение за по-практическите мерки, които ще са необходими. Една от тях ще е, след като тя бъде свободна, да се върнат в Луивил и сватбената процесия да тръгне от нейния дом — също както е било преди пет години.
— Но тя не разбира — каза той. — По-рано можеше да разбере. Седяхме по цели часове…
Той прекъсна изречението си и се заразхожда нагоре-надолу по една пуста пътека, посипана с кори от плодове и смачкани цветя.
— Аз не бих искал твърде много от нея — осмелих се да кажа аз. — Човек не може да повтори миналото.
— Не може да повтори миналото? — извика недоверчиво той. — Разбира се, че може!
Той се огледа напрегнато, сякаш миналото дебнеше тук в сянката на къщата му, изплъзвайки се от ръката му.
— Ще наредя всичко точно така, както беше по-рано — каза той, като кимаше решително. — Тя ще види.
Той говори много за миналото и аз долових, че иска да си възвърне нещо, някаква представа за себе си може би, за онова, което е изгубил в любовта си към Дейзи. Оттогава насам животът му се беше объркал и разстроил, но той чувстваше, че ако може веднъж да се върне към една определена начална точка и да проследи бавно всичко, ще може да открие какво е било това нещо…
Една есенна вечер преди пет години те се разхождали по улицата, когато листата падали, и стигнали до някакво място, където нямало дървета и тротоарът се белеел на лунната светлина. Там спрели и се обърнали един към друг. Било вече хладна нощ с онази тайнствена възбуда, която идва в ранна пролет и късна есен. Спокойните светлинни в къщите трепкали в тъмнината, а сред звездите сякаш ставало нещо. С крайчеца на окото си Гетсби видял, че плочите по тротоарите всъщност образували стълба за едно тайно място над дърветата — той можел да се изкачи до него, ако се изкачвал самичък, и след като веднъж стигнел там, щял да може да смуча сока на живота, да поема на големи глътки несравнимия еликсир на очарованието.
Сърцето му забило по-бързо и по-бързо, когато бялото лице на Дейзи се надигнало до неговото. Знаел, че когато целуне тази девойка и слее завинаги неизразимите си мечти с нейното тленно дихание, умът му никога вече не ще блуждае, както умът на бога. Така той зачакал, ослушал се още миг в камертона, ударен в една звезда. Тогава я целунал. При докосването на устните му тя разцъфнала за него като цвете и въплъщението на мечтите му било пълно.
Всичко, което той каза, дори цялата му ужасна сантименталност ми напомняха за нещо — някакъв ритъм, който ми се изплъзваше, част от забравени думи, които бях чувал някъде много отдавна. За миг един израз се помъчи да се оформи в устата ми и устните ми се разтвориха като на ням човек, сякаш от тях се бореше да излезе нещо повече от струйка въздух. Но те не издадоха никакъв звук и онова, което почти си бях спомнил, остана ненаказано завинаги.
ГЛАВА VII
Когато любопитството по отношение на Гетсби беше в най-високата си точка, светлините в къщата му едва събота вечер не се появиха — и кариерата му на гостоприемен домакин завърши така тайнствено, както беше и започнала. Не изведнъж, а постепенно започнах да долавям, че автомобилите, които завиваха в очакване по алеята му, оставаха само за минутка и след това си отиваха разочаровани. Като се чудех дали не е болен, аз отидох да проверя — един непознат иконом със злодейско лице ме погледна изкосо и подозрително от вратата.