— Вие приличате на човека от рекламата — продължи тя невинно. — Нали знаете човека от рекламата, който…
— Добре — прекъсна я Том бързо, — съгласен съм да отидем в града. Хайде — всички отиваме в града.
Той стана, а очите му все още святкаха към жена му и Гетсби. Никой не се помръдна.
— Хайде! — Самообладанието му се пропука малко. — Какво става изобщо? Ако ще отиваме в града, да тръгваме.
Ръката му, трепереща от усилието да се сдържи, вдигна до устните му последната чаша бира. Гласът на Дейзи ни накара да станем и да отидем на пламтящата от горещина, застлана с чакъл алея.
— Веднага ли тръгваме? — възрази тя. — Току-така? Няма ли първо да изпушим по една цигара?
— Всички пушиха по време на обяда.
— О, нека се забавляваме — замоли го тя. — Твърде горещо е да се ядосваме.
Той не отговори.
— Да бъде както ти искаш — каза тя. — Хайде, Джордън.
Те се качиха горе да се приготвят, докато ние, тримата мъже, стояхме там, риейки с крак горещите камъчета. Сребърният сърп на луната вече беше надвиснал на западния небосвод. Гетсби понечи да заговори, после промени намерението си, но Том вече се беше обърнал, гледайки го в очакване.
— Тук ли са ви конюшните? — запита с усилие Гетсби.
— На около четвърт миля надолу по пътя.
— Аха.
Мълчание.
— Не виждам защо трябва да ходим в града — избухна остро Том. — Жените ги измислят едни такива.
— Ще вземем ли нещо за пиене? — извика Дейзи от един горен прозорец.
— Ще донеса малко уиски — отвърна Том. Той влезе вътре.
Гетсби се обърна сковано към мене:
— Аз не мога да кажа нищо в къщата му, приятелю.
— Гласът й е издайнически — забелязах аз. — Сякаш е пълен с… — Аз се поколебах.
— Гласът й е пълен с пари — рече внезапно той. Точно така беше. Не бях го разбрал досега. Той беше пълен с пари — това беше неизчерпаемото очарование, което се надигаше и спадаше в него, звънът на монетите, тяхната музика… Царската дъщеря във висок бял дворец, златното момиче…
Том излезе от къщата, увивайки в кърпа една бутилка, последван от Дейзи и Джордън с малки, стегнати шапчици с втъкани метални нишки, носейки на ръка леки пелерини.
— Да отидем всички с моята кола — предложи Гетсби. Той опипа горещата зелена кожа на седалището. — Трябваше да я оставя на сянка.
— Със стандартни скорости ли е? — запита Том.
— Да.
— Е добре, вие вземете моето купе, а аз ще карам вашата кола.
Предложението не се понрави на Гетсби.
— Мисля, че бензинът не е много — възрази той.
— Има достатъчно бензин — каза рязко Том. Той погледна бензиномера. — А ако се свърши, мога да спра до някоя дрогерия. Сега всичко може да се купи в дрогерия.
Тази явно безсмислена забележка бе последвана от мълчание. Дейзи погледна смръщено Том и на лицето на Гетсби се появи неопределен израз, едновременно напълно непознат и смътно доловим, сякаш само бях чувал да го описват с думи.
— Хайде, Дейзи — каза Том, като я побутна с ръка към колата на Гетсби. — Ще те закарам с този циркаджийски фургон.
Той отвори вратата, но тя се изскубна от обгърналата я ръка.
— Ти вземи Ник и Джордън. Ние ще ви последваме с купето.
Тя вървеше близо де Гетсби, докосвайки сакото му с ръка. Джордън, Том и аз заехме предната седалка на колата на Гетсби. Том превключи предпазливо непознатия за него скоростен лост и ние се стрелнахме в потискащата горещина, като ги оставихме далеч назад.
— Видяхте ли? — запита Том.
— Какво да видим?
Той ме погледна проницателно, схващайки, че Джордън и аз сигурно сме знаели през всичкото време.
— Мислите, че съм доста глупав, нали? — подхвърли той. — Може и да съм, но понякога аз имам… почти шесто чувство, което ми казва какво трябва да правя. Може би не вярвате в това, но науката…
Той млъкна. Непосредствената случка го завладя, издърпа го от ръба на теоретическата пропаст.
— Направих малко проучване относно този човек — продължи той. — Можех да отида и по-надълбоко, ако знаех.
— Да не искаш да кажеш, че си ходил при медиум? — запита шеговито Джордън.
— Какво? — Объркан, той ни гледаше втренчено, докато се смеехме. — Медиум?
— За Гетсби.
— За Гетсби? Не, не съм. Казах, че съм направил малко проучване на миналото му.
— И откри, че е възпитаник на Оксфордския университет — помогна му Джордън.
— Възпитаник на Оксфордския университет! — Той не можеше да повярва. — Как не! С този розов костюм!
— И въпреки това е оксфордски възпитаник.