— Оксфорд в Ню Мексико — изсумтя презрително Том — или нещо подобно.
— Слушай, Том. Ако си такъв сноб, защо го поканя на обяд? — запита Джордън сърдито.
— Дейзи го покани; тя го е познавала, преди да се оженим — бог знае откъде!
Сега, когато въздействието на бирата бе преминало, всички бяхме раздразнителни и като го съзнавахме, известно време мълчахме. Сетне, когато избелелите очи на доктор Т. Дж. Екълбърг се показаха по-нататък по пътя, аз си спомних предупреждението на Гетсби относно бензина.
— Имаме достатъчно, за да стигнем до града — каза Том.
— Но точно тук има гараж — възрази Джордън. — Не искам да закъсаме на пътя в тази ужасна жега.
Том натисна нетърпеливо и двете спирачки, колата занесе и спря в праха под фирмата на Уилсън. След малко собственикът излезе от вътрешността на заведението си и впери пуст поглед в колата.
— Налей ни бензин! — извика грубо Том. — Защо мислиш, че спряхме — да се любуваме на гледката ли?
— Болен съм — каза Уилсън, без да се помръдне. — Цял ден съм болен.
— Какво ти е?
— Съвсем съм изтощен.
— Е, сам ли да си налея? — запита Том. — По телефона гласът ти звучеше съвсем добре.
С усилие Уилсън се отдели от сянката и от вратата, на която се беше подпрял, и като дишаше тежко, отвинти капачето на резервоара. На слънчевата светлина лицето му беше зеленикаво.
— Не исках да прекъсвам обяда ви — каза той. — Но страшно имам нужда от пари и се чудех какво ще направите със старата си кола.
— Как ти харесва тази? — запита Том. — Купих я миналата седмица.
— Хубава жълта кола — каза Уилсън, като се напъваше да движи дръжката.
— Искаш ли да я купиш?
— Да, има голям шанс — усмихна се леко Уилсън. — Не, но от другата бих могъл да изкарам малко пари.
— За какво ти трябват пари, така изведнъж?
— Прекалено дълго се застоях тук. Искам да се махна. Жена ми и аз искаме да отидем на Запад.
— Жена ти иска! — възкликна Том сепнат.
— От десет години говори за това. — Той постоя за момент, облегнат на помпата, засенчвайки очи. — Но сега, ще не ще, отиваме. Ще я отведа.
Купето се стрелна край нас, вдигайки облак прах, и една ръка ни махна за поздрав.
— Какво ти дължа? — запита Том грубо.
— Разбрах нещичко през последните два дни — продължи Уилсън. — Затова искам да се махна. Затова ви безпокоя за колата.
— Какво ти дължа?
— Долар и двайсет.
Безмилостната пулсираща горещина беше започнала да ме обърква и аз преживях един неприятен момент, преди да осъзная, че досега подозренията му не бяха паднали върху Том. Той беше открил, че Мъртъл има някакъв живот в друг, чужд нему свят, и ударът му беше причинил физическа болест. Погледнах го вперено, а сетне и Том, който беше направил подобно откритие преди по-малко от един час, и ми мина през ума, че нито расовите, нито духовните различия, са толкова големи, колкото разликата между болния и здравия. Уилсън беше толкова болен, че изглеждаше виновен, непростимо виновен, сякаш беше отговорен за забременяването на някоя нещастна девойка.
— Ще ти дам колата — рече Том. — Ще ти я изпратя утре следобед.
Тази местност винаги събуждаше някакво смътно безпокойство дори на ярката следобедна светлина и аз обърнах глава, сякаш чувствах нещо зад гърба си. Над купищата пепел гигантските очи на доктор Т. Дж. Екълбърг продължаваха да бдят, но след малко долових, че други очи ни гледаха с особена настойчивост от по-малко от двайсет крачки.
Завесите на един от прозорците над гаража бяха малко отдръпнати и Мъртъл Уилсън надничаше към колата. Тя беше толкова погълната от това, че не съзнаваше, че я наблюдават, и едно чувство след друго се появяваха на лицето и като предмети в бавно движещ се филм. Изразът й беше странно познат — това беше израз, който бях виждал често на женски лица, но на лицето на Мъртъл Уилсън той изглеждаше безсмислен и необясним докато схванах, че очите й, разширени от ужасна ревност, са заковани не в Том, а в Джордън Бейкър, която тя бе взела за негова съпруга.
Няма по-голям смут от смута на един прост ум и докато се отдалечавахме, Том се обливаше в горещите вълни на тревогата, жена му и любовницата му, допреди един час непокътнати и сигурни, бързо се изплъзваха от ръцете му. Инстинктът го накара да увеличи скоростта с двойна цел — да настигне Дейзи и да се отдалечи от Уилсън, и ние се носехме към Астория с петдесет мили в час, докато накрая сред паяжината от стоманени подпори на железопътния надлез зърнахме спокойно движещото се синьо купе.
— Големите кина откъм Петдесета улица са хладни — забеляза Джордън. — Много обирам Ню Йорк през летните следобеди, когато всички са се разпръснали. В него има нещо много чувствено, презряло — като че ли някакви особени плодове ще започнат да падат в ръцете ти.