— Бий ме! — чул я той да вика. — Повали ме и ме набий, мръсен страхливко!
Миг по-късно тя се втурнала в полумрака, като махала с ръце и крещяла — и преди той да успее да се помръдне от вратата, нещастието станало.
„Колата на смъртта“, както я нарекоха вестниците, не спряла; показала се от падащия мрак, изкриволичила за миг в трагична нерешителност и изчезнала зад следващия завой. Михаелис не бил сигурен дори за цвета й — казал на първия полицай, че била светлозелена. Другата кола, онази, която отивала към Ню Йорк, спряла сто ярда по-нататък и шофьорът й се върнал бързо на мястото, където Мъртъл Уилсън, чийто живот бил жестоко покосен, стояла свита на пътя и гъстата й тъмна кръв се смесвала с прахта.
Михаелис и онзи човек стигнали първи до нея, но когато разкъсали блузата й, все още влажна от пот, видели лявата й гърда да виси като отпрано парче плат и нямало нужда да се опитват да разберат дали сърцето отдолу бие. Устата й била широко разтворена, цепната в ъглите, сякаш тя малко се е задушила, когато е изпускала последния дъх на страхотната си жизненост, събирана така дълго.
Видяхме трите или четири автомобила и тълпата още когато бяхме на известно разстояние от тях.
— Катастрофа! — каза Том. — Това е добре. Уилсън ще има най-сетне малко работа.
Той намали скоростта, все още без никакво намерение да спира, обаче когато отидохме по-близо, смълчаните, напрегнати лица на хората до вратата на гаража го накараха да натисне автоматично спирачките.
— Ще хвърлим един поглед — каза колебливо той, — само един поглед.
Сега аз долових някакъв глух, плачевен звук, който излизаше непрекъснато от гаража, и когато слязохме от спортната кола и се запътихме към вратата, той се разчлени в думите: „Ох, боже мой!“, промълвени отново и отново в задъхано стенание.
— Нещо лошо се е случило тук — каза възбудено Том.
Той се изправи на пръсти и надникна над кръга от глави в гаража, осветен само от една жълта светлина, люлееща се в метална мрежа. Сетне издаде дрезгав гърлен звук и с буйно движение на силните си ръце си проби път напред.
Кръгът се затвори наново и отвред се чуха възклицания на възмущение. Тогава няколко новодошли разбутаха кръга и двамата с Джордън бяхме изведнъж тласнати вътре.
Тялото на Мъртъл Уилсън, завито в одеяло и после в още едно, сякаш тя страдаше от настинка в горещата нощ, лежеше на една работна маса край стената и Том, с гръб към нас, се беше навел над него неподвижен. Зад гърба му стоеше моторизиран полицай, записвайки с много пот и старание имена в малък бележник. Отначало не можех да разбера откъде идваха изричаните с висок стенещ глас думи, които кънтяха и отекваха в празния гараж — после видях Уилсън, застанал на високия праг на канцеларията си, да се люлее назад-напред, хванал се с две ръце за рамката на вратата. Някакъв човек му говореше с нисък глас и от време на време се опитваше да сложи ръка на рамото му, но Уилсън нито виждаше, нито чуваше. Очите му току се свеждаха бавно от люлеещата се лампа към масата край стената с нейния товар, а после се стрелваха пак към лампата и той непрекъснато надаваше високия си страшен вик: „О, боже! О, бооже! О, бооже!“
Сега Том вдигна рязко глава и след като огледа гаража с изцъклени очи, измърмори някаква несвързана забележка на полицая.
— М-а-в-о — казваше полицаят.
— Не, сър — поправи го човекът. — Мавро.
— Слушай! — измърмори свирепо Том.
— Е — каза полицаят, — о. — Той вдигна глава, когато широката ръка на Том се стовари тежко върху рамото му. — Какво искаш, човече?
— Какво е станало? Това искам да знам.
— Кола я ударила. Убита на място.
— Убита на място — повтори Том, гледайки вторачено.
— Изтичала на пътя… Кучият му син дори не спрял колата си.
— Бяха две коли — каза Михаелис, — едната идваше, другата отиваше, разбираш?
— Отиваше къде? — запита остро полицаят.
— Всяка в различна посока. Тогава тя — ръката му, се вдигна към одеялата, но спря на половин път и се отпусна надолу, — тя изтича и колата, която идваше от Ню Йорк, се блъсна право в нея. Караше с трийсет-четирийсет мили в час.
— Как се казва това заведение? — попита полицаят.
— Няма име.
Един добре облечен негър пристъпи напред.
— Колата беше жълта — каза той, — голяма, жълта кола. Нова.
— Видя ли катастрофата? — запита полицаят.
— Не, но колата мина покрай мен с повече от четирийсет мили в час. С петдесет-шейсет.