Къщата на Гетсби беше все още празна, когато си тръгнах — тревата на моравата му беше израсла толкова високо, колкото и моята. Един от шофьорите на таксита в селцето не можеше да не закара някого край входа, без да спре за минутка и да посочи къщата; може би той беше закарал Дейзи и Гетсби в Ист Ег през нощта на катастрофата и си беше съчинил своя собствена история за станалото. Аз не исках да я чуя и го избягнах, когато слязох от влака.
Прекарвах съботните вечери в Ню Йорк, защото така живо си спомнях онези пъстри, ослепителни негови празненства, че все още чувах как музиката и смехът се носят леко и безспирно из градината му, как колите сноват нагоре-надолу по алеята. Една вечер там чух истинска кола и видях фаровете й да спират пред стъпалата на входа. Но не отидох да разузная. Може би това беше някой последен гостенин, който се е бил запилял някъде накрай света и не е знаел, че празненството е свършило.
Последната вечер, когато куфарът ми беше готов и колата ми беше продадена на бакалина, аз отидох и още веднъж хвърлих поглед на онова нелепо, огромно, зловещо подобие на къща. Върху белите стъпала ясно изпъкваше на лунната светлина една мръсна дума, написана от някое момче с парче тухла. Аз я изтрих, като търках силно с подметката на обувката. После се запътих надолу към морския бряг и се отпуснах на пясъка.
Повечето от големите крайбрежни заведения сега бяха затворени и не се виждаха почти никакви светлини освен неясното движещо се сияние на някакъв ферибот отвъд пролива. Когато луната се издигна по-високо, незначителните къщи започнаха да се стопяват, докато постепенно погледът ми долови стария остров, разцъфтял някога тук пред очите на холандските моряци — свежата зелена гръд на новия свят. Изчезналите му дървета, дърветата, които бяха направили място за къщата на Гетсби, някога бяха помагали с шепота си да се роди последната и най-голяма от всички човешки мечти; за едни бегъл магичен миг човек трябва да е стоял задъхан при вида на този континент, погълнат от естетичен унес, който той нито е разбирал, нито е желаел, изправен за последен път в историята пред нещо съизмеримо със способността му да се удивлява.
И докато седях там, в съзерцание на стария непознат сеят, аз си мислех за удивлението на Гетсби, когато за първи път е зърнал зелената светлина в края на Дейзиния док. Дълъг път е трябвало да измине до тази синкава морава и мечтата му трябва да е изглеждала така близка, че би било невъзможно да не я досегне. Той не е знаел, че тя вече е била зад него, някъде далеч в неясната шир отвъд града, където тъмните полета на републиката се точат в нощния мрак.
Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало — нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро…
Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.