В момента, когато гласът й пресекна и престана да се налага на вниманието и на съзнанието ми, аз долових основната неискреност на думите й. Това ме накара да изпитам чувство на неловкост, сякаш цялата вечер беше някакъв трик, нагласен да ме разчувства. Зачаках и наистина в миг тя ме погледна с чудесна престорена усмивка, сякаш бе утвърдила членството си в някакво високопоставено тайно общество, към което тя и Том принадлежаха.
Вътре алената стая беше грейнала в светлина. Том и мис Бейкър седяха в двата края на дългия диван и тя му четеше на висок глас от списание „Сатърди Ивнинг Поуст“ — думите, изречени шепнешком и равно, се сливаха в успокояваща мелодия. Светлината на лампата, бляскава върху обувките му и матова върху косата й с цвят на есенен лист, пробягна по хартията, когато тя обърна една страница и деликатните мускули на ръцете й потрепнаха.
Когато влязохме, тя ни направи знак да мълчим, като вдигна за миг ръка.
— Разказът ще продължи — каза та, като подхвърли списанието на масата — в следващия брой.
Тя постоя напрегнато, полюлявайки нервно коляното си, след което се изправи.
— Десет часът — забеляза тя, като че ли видя това на тавана. — Време е това добро момиче да си ляга.
— Джордън ще участва в утрешното състезание в Уестчестър — обясни Дейзи.
— О, вие сте Джордън Бейкър!
Сега разбрах защо лицето й ми беше познато — този приятен и същевременно надменен поглед се бе насочвал към мене от много снимки из спортния живот в Ашвил, Хот Спрингс и Палм Бийч. Също така бях чувал за нея някаква история, унизителна, неприятна история, но отдавна бях забравил точно каква.
— Лека нощ — каза тя меко. — Ще ме събудите в осем, нали?
— Ако станеш.
— Ще стана. Лека нощ, мистър Карауей. Пак ще се видим.
— Разбира се, че пак ще се видите — потвърди Дейзи. — Дори смятам да ви оженя. Идвай често, Ник, и аз, така да се каже, ще… о, ще ви тласна един към друг. Знаете, ще ви затварям случайно заедно в килера за бельо, ще ви пускам с лодка в морето, този вид неща…
— Лека нощ — извика мис Бейкър от стълбата. — Не съм чула ни думичка.
— Тя е добро момиче — рече след малко Том. — Не бива да я оставят да скита така из страната.
— Кой не бива? — запита хладно Дейзи.
— Близките й.
— Близките й са една леля, горе-долу на хиляда години. Освен това Ник ще се погрижи за нея, нали, Ник? Това лято тя много пъти ще прекарва тук края на седмицата. Смятам, че домашната среда ще й окаже много добро влияние.
Дейзи и Том се спогледаха мълчаливо.
— От Ню Йорк ли е? — запитах аз бързо.
— От Луивил, Невинните си девически години прекарахме заедно там. Прекрасните ни невинни…
— Поговори ли си сърдечно с Ник на верандата? — попита внезапно Том.
— Поговорих ли? — Тя ме погледна. — Не си спомням, но мисля, че разговаряхме за северната раса. Да, сигурна съм. Това просто ни увлече и първото нещо…
— Не вярвай на всичко, което чуеш, Ник — посъветва ме той.
Отвърнах нехайно, че не съм чул абсолютно нищо, и малко след това станах да си вървя. Те дойдоха до вратата с мен и застанаха един до друг във весел квадрат светлина. Като запалих мотора си, Дейзи извика заповеднически:
— Чакай! Забравих да те попитам нещо, а то е важно. Чухме, че си се сгодил за някаква девойка, от Западните щати.
— Вярно — потвърди любезно Том. — Чухме, че си се сгодил.
— Клевета е. Твърде беден съм.
— Но ние чухме — настоя Дейзи, като ме изненада с начина, по който отново се разтвори като цвете. — Чухме го от трима души, така че трябва да е вярно.
Разбира се, знаех за какво намекваха, но не можеше и дума да става, че съм сгоден. Това, че клюката бе оповестила предварително годежа, беше една от причините да замина на Изток. Човек не може да престане да се среща с една стара приятелка заради мълвата, а от друга страна, нямах намерение да се оставя да бъда оженен поради хорските приказки.
Техният интерес донейде ме трогна и ги направи по-малко чужди и богати, но въпреки това аз се чувствах объркан и малко отвратен, докато се отдалечавах. Струваше ми се, че онова, което Дейзи трябваше да направи, беше да хукне от къщата, с детете в ръце, но очевидно в главата й нямаше такива намерения. Що се отнася до Том, фактът, че си „имаше някаква жена в Ню Йорк“, всъщност беше по-малко изненадващ от това, че някаква книга го бе потиснала. Нещо го караше да предъвква остарели идеи, сякаш здравият му физически егоизъм вече не подхранваше властното му сърце.