Ранд вдиша дълбоко, за да успокои стомаха си.
— Чезнещия в онова село никак не се е забавлявал, Ингтар. Какво би могло да прикове един жив мърдраал?
Ингтар се поколеба, поклати глава, след това пъхна големия вързоп в ръцете на Ранд.
— Дръж. Моарейн Седай каза да ти предам това в първия лагер след река Еринин. Не знам какво има вътре, но тя каза, че ще ти потрябва. Каза да ти предам да го пазиш добре. Собственият ти живот може да зависи от това.
Ранд го пое неохотно; когато докосна зеблото, кожата му настръхна. Вътре имаше нещо меко. Плат сигурно. Ръцете му се разтрепераха. „Той също не иска да мисли за мърдраала. Какво ли стана в онази стая?“ Изведнъж си даде сметка, че в този момент предпочита да си мисли за Чезнещия и дори за онази стая, отколкото за онова, което би могла да му е изпратила Моарейн.
— Освен това ми се каза да ти предам, че ако нещо се случи с мен, копията ще тръгнат след теб.
— След мен! — Ранд зяпна, забравил за вързопа и всичко останало. Ингтар срещна невярващия му поглед и кимна спокойно. — Но това е лудост! Никога не съм водил друго освен стадо овце, Ингтар. Все едно, те няма да ме последват. Освен това Моарейн не може да ти нареди кой да ти е заместник. Заместникът ти е Юно.
— Двамата с Юно бяхме извикани при лорд Агелмар на заранта преди да тръгнем. Моарейн Седай беше там, но това ми го каза лорд Агелмар. Ти си моят заместник, Ранд.
— Но откъде накъде, Ингтар? Защо? — Ръката на Моарейн ясно се виждаше във всичко това, както и тази на Амирлин, но той все пак трябваше да попита.
Шиенарецът, изглежда, също не го разбираше, но той беше воин, свикнал на странни команди в безкрайната война срещу Погибелта.
— Чух слухове в женските отделения, че ти всъщност си… — Той безпомощно разпери облечените си в метал ръце. — Няма значение. Знам, че го отричаш. Точно както отричаш собствения си лик. Моарейн Седай твърди, че си овчар, но никога не бях виждал овчар с меч със знака на чаплата. Няма значение. Не твърдя, че сам си го избрал, но си мисля, че това, което ти е нужно, го имаш вътре в себе си. Ще изпълниш дълга си, ако се стигне дотам.
Ранд искаше да му отвърне, че не това е задължението му, но вместо това попита:
— Значи и Юно знае. Кой друг, Ингтар?
— Всички копиеносци. Когато шиенарците са в боен поход, всеки мъж във войската знае кой е следващият, ако предводителят загине. Непрекъсната верига, чак до последния човек, дори той да е последният носач. По този начин, както разбираш, дори наистина да е последният човек, той не е само хаймана, който бяга от полесражението и гледа да отърве кожата. Той също е включен в командването и дългът го зове да направи това, което трябва. Ако аз бъда предаден за последната прегръдка на майката, дългът пада върху теб. Ти ще намериш Рога и ще го отнесеш там, където трябва. Ще го намериш. — Ингтар натърти последните думи.
Вързопът в ръцете на Ранд натежа като камък. „О, Светлина, тя може да е на сто левги от мен и пак се пресяга и дърпа каишката. Насам, Ранд. Сега натам. Ти си Прероденият Дракон, Ранд.“
— Не искам този дълг, Ингтар. Няма да го поема. О, Светлина, та аз съм обикновен овчар! Защо никой на този свят не иска да ми повярва?
— Ти ще изпълниш дълга си, Ранд. Когато мъжът на върха на веригата се провали, всичко зад него се разпада. Твърде много неща се разпадат. Вече твърде много. Мир да окриля меча ти, Ранд ал-Тор.
— Ингтар, аз… — Но Ингтар вече се бе отдалечил и викаше на Юно, за да разбере дали е пратил съгледвачите.
Ранд се втренчи във вързопа в ръцете си и облиза устни. Плашеше го това, че се досещаше какво се крие вътре. Искаше му се да погледне и същевременно му се искаше да го хвърли направо в огъня, без изобщо да го развързва. И щеше да го направи, стига да беше сигурен, че ще изгори без някой да види какво има вътре — ако това, което се криеше вътре, изобщо можеше да изгори. Но не можеше да го погледне тук — щяха да го зърнат твърде много очи.