Шиенарците разтоварваха конете и някои вече бяха получили студената си вечеря от парче сушено месо и питка хляб. Мат и Перин триеха конете си, а Лоиал беше седнал на един камък и четеше книга, пъхнал между зъбите си дългостволата лула. Около главата му се виеше цял облак дим. Стиснал вързопа, сякаш се боеше да не го изтърве, Ранд се провря сред дърветата.
Коленичи на една малка полянка, обкръжена от гъст храсталак, и сложи вързопа на земята. Известно време само го гледаше. „Не би трябвало да го е направила. Не би могла.“ Но един тъничък глас отвърна: „О, да, би могла и още как. Би могла, и го е направила.“ Най-сетне се залови да развързва вървите. Спретнатите възли издаваха грижливата ръка на Моарейн. Сама го беше направила, без помощта на някоя слугиня. Не би позволила да го види друг.
След като развърза и последната връв, той раздипли онова, което бе сгънато вътре, с изтръпнали ръце и го зяпна. Устата му сякаш се напълни със суха пръст. Беше съвсем плътно, нито изтъкано, нито извезано, нито щамповано. Знаме. Бяло като сняг и достатъчно голямо, за да се види отвсякъде по време на сражение. А през него маршируваше виеща се фигура, като змия със златни и сребърни люспи, но змия с четири люспести крака, всеки от които увенчан с по пет златни нокътя, змия с очи ярки като слънцето и златна лъвска грива. Вече го беше виждал веднъж и Моарейн му беше казала какво е. Знамето на Луз Терин Теламон, Луз Терин Родоубиеца, по време на Войната на Сянката. Знамето на Дракона.
— Виж, виж това! Виж какво е взел пък сега! — Мат изскочи изневиделица на поляната, Перин след него, по-бавно. — Първо тези натруфени дрехи — изрева Мат, — а сега и знаме! Ама това неговото няма край! Той ще… — Мат се приближи, за да види знамето по-добре, и долната му челюст увисна. — Да ме изгори дано! — Той също беше там, когато Моарейн им беше казала какво представлява това знаме. Както и Перин.
Ранд кипна от гняв, към Моарейн и към Амирлинския трон, които го теглеха и дърпаха накъдето си поискат. Стисна знамето с две ръце и го размаха под носа на Мат. Думите му изригнаха несдържано.
— Точно така! Знамето на Дракона! — Мат отстъпи крачка назад. — Моарейн иска да ме превърне в кукла на конци за Тар Валон, в Лъжедракон в ръцете на Айез Седай. Каквото и да направя, тя го тика обратно в гърлото ми. Но аз… аз няма да се оставя… да ме използват!
Мат отстъпи още една крачка и опря гръб в ствола на едно дърво.
— Лъжедракон ли? — Той преглътна. — Но това… това е лудост!
Перин не беше отстъпил. Бе опрял едрите си длани на коленете и гледаше Ранд с ярките си златисти очи. Във вечерния здрач те сякаш блестяха.
— Щом Айез Седай те искат за Лъжедракон… — Той замълча и се навъси, търсейки подходящите думи. Най-сетне го произнесе тихо: — Ранд, ти да не би да… преливаш?
Мат простена глухо.
Ранд пусна знамето на земята. Поколеба се за миг, преди да кимне уморено.
— Не съм го искал. Не го искам. Но… Но сега не мисля, че знам как да го спра. — Стаята с мухите се върна внезапно в съзнанието му. — Не мисля, че ще ме оставят да спра.
— Да ме изгори дано! — изпъшка Мат. — Кръв и проклета пепел! Знаеш ли, те просто ще ни убият. Всички ни. Перин и мен, както и теб. Ако Ингтар и останалите го разберат, просто ще ни прережат гърлата като Мраколюбци. О, Светлина, като нищо ще си помислят, че сме участвали в открадването на Рога и в убийството на онези хора във Фал Дара.
— Млъкни, Мат — каза спокойно Перин.
— Ти ли ще ми кажеш да млъкна? Ако Ингтар не ни убие, Ранд ще се побърка и ще го направи вместо него. Да ме изгори дано! Да ме изгори дано! — Мат се плъзна по дървото и приседна отчаян на земята. — Но защо не са те опитомили? Щом Айез Седай знаят, защо не са те опитомили? Никога не бях чувал, че могат да пуснат някой мъж, който владее Единствената сила, да си отиде просто ей така.
— Не всички го знаят — въздъхна Ранд. — Амирлин…
— Амирлинския трон? Тя знае? О, Светлина, нищо чудно, че ме гледаше толкова странно.
— …а Моарейн каза, че съм бил Прероденият Дракон. А после ми казаха, че мога да замина накъдето си поискам. Не разбираш ли, Мат? Те искат да ме използват.
— Това не променя факта, че можеш да преливаш — промърмори Мат. — На твое място досега щях да съм на половината път до Аритския океан. И нямаше да се спра, докато не намеря някое място, където не се мярка никаква Айез Седай и където едва ли някога ще се появи такава. И никакви други хора. Искам да кажа…