— Млъкни, Мат — каза Перин. — Но защо наистина си тук, Ранд? Колкото повече стоиш сред хора, толкова по-голяма е вероятността някой да разбере и да повика Айез Седай. Айез Седай, която няма да ти кажат да си вървиш спокойно по пътя. — Той замълча и се почеса по главата. — А и Мат е прав за Ингтар. Не се съмнявам, че ще те набеди за Мраколюбец и ще те убие. Ще убие сигурно и трима ни. Изглежда, те харесва, но въпреки това ще го направи. Лъжедракон! Другите също биха те убили. За Масема изобщо не се съмнявам, на него не са му нужни кой знае какви поводи за теб. Защо не си се махнал?
Ранд сви рамене.
— Аз си тръгвах, но първо дойде Амирлин, после откраднаха Рога и камата, и Моарейн каза, че Мат може да загине, и… О, Светлина! Помислих си, че мога да остана с вас поне докато намерим камата; мислех, че ще мога да помогна за това. Може би съм бъркал.
— Дошъл си заради камата? — промълви Мат. Отри нос и направи гримаса. — Не бях помислял за това. Не си и помислих, че си искал да… Ох! Добре ли си бе, човек? Искам да кажа, не си почнал вече да откачаш, нали?
Ранд взе едно камъче от земята и го хвърли по него.
— Стига де! — Мат се хвана за рамото. — Само питах. Искам да кажа, всички тези натруфени дрехи и приказките, че си бил лорд. Нали разбираш, всичко това не е много нормално.
— Исках да се отърва от вас, тъпак такъв! Беше ме страх, че може да полудея и да ви навредя. — Очите му се сведоха към знамето и гласът му се сниши. — Рано или късно ще стане, ако не го спра. О, Светлина, само да знаех как да го спра!
— Тъкмо от това ме е страх — каза Мат и се изправи. — Без обиди, Ранд, но мисля да спя колкото се може по-далече от теб, ако нямаш нищо против. Тоест, ако останеш с нас де. Разправяха ми веднъж за един, който можел да прелива. Един търговски охранник ми го разказа. Преди Червената Аджа да го хванат, събудил се той една заран и сринал цялото село. Всички къщи, с хората в тях, всичко с изключение на леглото, на което спял. Все едно че планина се сринала върху тях.
— В такъв случай, Мат, би трябвало да спиш буза до буза с него. — каза Перин.
— Виж какво, може да съм глупак, но смятам да остана жив глупак. — Мат се поколеба и погледна Ранд накриво. — Виж, разбирам, че си дошъл да ми помогнеш, и съм ти благодарен. Наистина. Но ти просто не си вече същият. Разбираш това, нали? — Изчака за отговор, но такъв не последва и Мат стана и тръгна към лагера.
— А ти? — попита Ранд.
Перин поклати глава. Гъстите му къдрици се разлюляха.
— Не знам какво да ти кажа, Ранд. Ти си същият, но от друга страна — не си. Мъж, който прелива. Майка ми ме плашеше с това нещо, когато бях малък. Просто не знам. — Той протегна ръка и докосна края на знамето. — Мисля, че на твое място щях да изгоря това нещо или да го заровя. А след това бих побягнал толкова надалече и толкова бързо, че никоя Айез Седай да не може да ме намери. Мат беше прав за това. — Той се изправи и присви очи към залязващото слънце. — Време е да се връщам в лагера. Помисли над това, което ти казах, Ранд. Аз лично бих избягал. Но може пък ти да не можеш да избягаш. И за това също помисли. — Жълтите му очи бяха разсеяни, изглеждаше уморен. — Понякога човек не може да избяга. — И Перин се скри сред дърветата.
Ранд коленичи и се втренчи в проснатото на тревата знаме.
— Да, мога да избягам — промълви той. — Само че тя може да ми го е дала тъкмо за да ме накара да побягна. Може би е подготвила нещо за мен, ако побягна. Няма да направя това, което й се иска. Няма. Ще го заровя ето тук. Но тя е казала, че животът ми може да зависи от него, а Айез Седай никога не лъжат така, че да го разбереш… — Изведнъж раменете му се разтърсиха от беззвучен смях. — Ето че вече започнах да си говоря сам. Може би наистина започвам да полудявам.
Когато се върна в лагера, знамето отново бе увито в зеблото — вярно, завързано не толкова прилежно, колкото го беше направила Моарейн.
Вече притъмняваше и сянката от ръба на падината ги беше покрила. Воините бяха легнали до конете си и стискаха копията си. Ранд погледна с тъга Мат и Перин, после хвана поводите на Дорчо, който стоеше неподвижно там, където го беше оставил, и го поведе към другия край на падината, където седяха Хюрин и Лоиал. Огиерът вече не четеше, а разглеждаше полузаровения камък, върху който беше седял: дългата чибучка на лулата му проследяваше нещо по него.
Хюрин се изправи и кимна на Ранд — всъщност почти се поклони.