— Надявам се, че няма да имате нищо против да си постеля тук, лорд… ааа… Ранд. Досега слушах Строителя.
— А, здрасти, Ранд — каза Лоиал. — Знаеш ли, струва ми се, че този камък е бил обработван. Разбираш ли, похабен е от времето, но ми прилича на нещо като колона. А има и някакви знаци. Не мога да ги различа добре, но ми изглеждат някак познати.
— Може би ще го разгледаш по-добре утре заран — отвърна Ранд и свали багажа си от гърба на Дорчо. — Ще се радвам на компанията ти, Хюрин. — „Бих се радвал на компанията на всеки, който не се бои от мен. Но колко ли още ще е възможно?“
Напъха всичко от едната страна на дисагите — резервните ризи, бричовете и вълнените чорапи, принадлежностите за шиене, кутията с прахан, тенекиената чиния и паницата, зелената дървена кутия с нож, вилица и лъжица, пакета сушено месо и питката — неприкосновения запас, и всички други неща — а после натъпка в изпразнения джоб вързопа със знамето. Джобът се изду и каишките едва стигнаха до закопчалките, но пък и другият беше също толкова издут.
Лоиал и Хюрин като че ли доловиха настроението му и мълчаха, докато сваляше седлото на Дорчо. Ранд изтри грижливо коня с трева и после отново го оседла. Отказа храната, която му предложиха — стомахът му едва ли щеше да поеме нещо, пък било то и най-вкусното на света. И тримата си приготвиха постелите край камъка: проста работа — одеялото, сгънато за възглавница, и наметалото за завивка.
Лагерът притихна, но Ранд лежа буден чак докато се стъмни съвсем. Знамето. „Какво ли се опитва да ме накара да направя тя?“ Селото. „Какво е могло да убие така един Чезнещ?“ И най-лошото — онази селска къща. „Дали наистина се случи това? Дали вече не полудявам? Да бягам ли, или да остана? Трябва да остана. Трябва да помогна на Мат да намери камата.“
Умората най-сетне го надви и той заспа, а заедно със съня невикана дойде празнотата, обкръжи го, примигваща с тревожната си светлина, не допускаща сънищата да го обсебят.
Падан Фейн се взираше на север в тъмната нощ неестествено усмихнат — усмивката не докосваше очите му. Все още мислеше за себе си като за Падан Фейн — Падан Фейн беше сърцевината му, — но доста се беше променил и го знаеше. Много неща знаеше вече той, много повече, отколкото старите му господари можеха да предположат. Беше станал Мраколюбец много години преди Баал-замон да го призове и да го прати по следите на тримата младежи от Емондово поле, след като изцеди онова, което знаеше за тях, след като прецеди него самия и отново върна в него сърцевината му, така че да може да ги усеща, да ги надушва къде са, да ги преследва, накъдето и да тръгнеха. Особено единия от тях. Частица от него все още се сгърчваше при мисълта какво беше сторил Баал-замон с него, но тази част беше малка, скрита някак си, потисната. Беше се променил. Преследването на тримата го бе довело до Шадар Логот. Не искаше да влезе. Но трябваше да се подчини. Тогава. А в Шадар Логот…
Фейн пое дълбоко дъх и опипа камата с рубина, затъкната в колана му. Тя също беше от Шадар Логот. Това беше единственото оръжие, което носеше, единственото, което му трябваше. Усещаше го като част от самия себе си. Сега се чувстваше съвсем цялостен. Само това имаше значение.
Той хвърли поглед към огъня. Дванадесетима Мраколюбци вляво, — доскоро хубавите им дрехи вече бяха изподрани и зацапани — се бяха сгушили в мрака от единия край и гледаха не огъня, а него. От другата страна се бяха струпали тролоците му, двадесет на брой, с прекалено човешки очи върху зверските си лица, и следяха всяко негово движение, както мишки наблюдават котка.
Имаше борба отначало, когато всяка заран се събуждаше със страх, че ще се намери не съвсем цял, когато мърдраалът отново ги беше оглавил, ревеше и настояваше да поемат на север, към погибелта, към Шайол Гул. Но малко по малко той укрепваше, докато… Спомни си дръжката на чука в ръката си и как забиваше клиновете в тялото му, И се усмихна — видението погали очите му, обля го радостта от сладкия спомен.
В мрака долетя плач и усмивката му се стопи. „Не трябваше да позволявам на тролоците да повеждат толкова много.“ Цяло село, което само ги бавеше. Ако няколкото къщи при сала не бяха изоставени, може би… Но тролоците си бяха лакоми и докато се беше оправял с мърдраала, той не им беше обърнал достатъчно внимание.
Хвърли поглед към тролоците. Всеки беше близо два пъти по-голям от него и достатъчно силен, за да го смаже само с едната си ръка, но въпреки това те се отдръпнаха и се присвиха.