„Възможно ли е да знае за Ранд? Не е възможно. Тя не би допуснала да си тръгне от Фал Дара, дори ако само го подозираше“ — помисли си Егвийн. Но беше сигурна, че не си е въобразила онова, което бе видяла с очите си.
— Благодаря ви, Верин Седай. Ще се постарая.
Нинив пъргаво скочи на крака.
— Аз ще ида да поседя край огъня и ще ви оставя насаме.
— По-добре остани — каза Верин. — Само ще спечелиш. Според това, което разбрах от Моарейн, на теб ще ти е нужно много малко обучение, преди да станеш Посветена.
Нинив се поколеба за миг, но поклати решително глава.
— Благодаря ви за предложението, но мога и да почакам, докато стигнем в Тар Валон. Егвийн, ако ти потрябвам, ще бъда при…
— Според всички мерки — прекъсна я Верин — ти си пълнолетна жена, Нинив. Обикновено колкото по-млада е една новачка, толкова по-добре се справя. Не толкова заради разликата в обучението, а защото от една новачка се очаква да прави това, което й се каже, когато й се каже и без да пита. От определен момент на обучението това действително е само от полза — неуместното колебание или съмнението спрямо това, което ти е казано, може да има трагични последици — но най-добре е да спазваш дисциплината. От Посветените, от друга страна, се очаква да поставят въпроси, защото се смята, че те знаят достатъчно, за да могат да задават правилни и уместни въпроси. Ти лично какво предпочиташ?
Нинив намръщено погледна към процепа на шатрата, после кимна и седна на пода.
— Май ще поостана.
— Добре — каза Верин. — Сега. Тази част, Егвийн, на теб вече ти е позната. Но заради Нинив ще започнем отначало, стъпка по стъпка. След време то ще се превърне във ваша втора природа — ще го правите по-бързо, отколкото бихте си го помислили — но засега е най-добре да минем през него бавно. Затворете очи, моля. В началото е по-добре, ако нищо не ви отвлича. — Егвийн притвори очи. Последва пауза. — Нинив — каза Верин. — Моля те, затвори очи. Така наистина ще е по-добре. — Нова пауза. — Благодаря ти, дете. Сега трябва да изпразните съзнанието си. Изхвърли от себе си всякакви мисли. В ума ти има само едно нещо. Цвят. Само това. Цвят. Виждаш го, всяка тичинка и листче. Усещаш аромата му. Чувстваш го. Всяка нишка на всяко листче, всяка гънка на всяка тичинка. Усещаш сока в него. Пулсира. Усети го. Опознай го. Ти си цвят. Ти и цветът сте едно. Едно сте. Ти и цветът.
Гласът й зажужа хипнотизиращо. Но Егвийн вече не го чуваше. Беше правила това упражнение и преди, с Моарейн. Протичаше бавно, но Моарейн й бе казала, че с натрупването на опит ще се ускорява. Вътре в себе си се бе превърнала в розов цвят, чиито листчета бяха прилепнали плътно едно в друго и леко се закъдряха по краищата. И изведнъж се появи нещо друго. О, Светлина! Светлина, огряваща листчетата. Те бавно се разтвориха, извърнаха се към светлината, започнаха да я поглъщат. Розата и светлината се сляха в едно. Егвийн и светлината, се превърнаха в едно цяло. Усещаше и най-леката й струйка, която се изсипваше и се вливаше в нея. Протегна се за още, изпъна се, за да поеме още…
След миг всичко изчезна — и розата, и светлината. Моарейн също й беше казала, че не може да стане насила. Тя отвори очи с въздишка. Лицето на Нинив беше помръкнало. Верин ги гледаше съвсем спокойно.
— Не можете да го накарате да стане — заговори Айез Седай. — Трябва да позволите да стане. Трябва да се отдадете на Светлината преди да се научите да я контролирате.