Девойката се загледа в мрака, на юг. Той беше някъде там. Не във Фал Дара, нито в Погибелта. Беше сигурна. „Дръж се, празноглав идиот такъв. Ако се убиеш преди да те измъкна от всичко това, жив ще те одера.“ Не се сети, че не би могла да го измъкне от нищо, след като отиваше в Тар Валон.
Загърна се в пелерината си и се запъти да намери някаква лодка за „Речна кралица“.
Глава 13
От камък на камък
Светлината на изгряващото слънце събуди Ранд и той се зачуди дали не сънува. Всичко се беше променило, или почти всичко. Слънцето и небето си бяха на мястото, макар небето да беше някак бледо и почти безоблачно. Лоиал и Хюрин продължаваха да спят от двете му страни, загърнати в плащовете си, а конете им все така дремеха оседлани на крачка от тях, но всички други бяха изчезнали. Войници, коне, приятелите му — всички бяха изчезнали. Самата падина също така се беше променила и сега те се намираха в средата й, а не в края. До главата на Ранд стърчеше сив каменен цилиндър, висок цели три разтега и дебел една крачка, покрит със стотици, може би хиляди дълбоко врязани схеми и писмена на някакъв език, който той не познаваше. Дъното на падината беше настлано с бял камък, равен като под и толкова добре излъскан, че почти блестеше. Масивни каменни стъпала в различни цветове се извисяваха към върха на концентрични кръгове. А на ръба на падината стърчаха почернели и сгърчени дървета, сякаш през тях бе преминал пожар. Всичко изглеждаше по-бледо, отколкото би трябвало да е, по-неясно, като че ли се виждаше през мъгла. Само че мъгла нямаше. Само те тримата и конете им изглеждаха стабилни. Но когато допря длан в камъка, и той му се стори достатъчно стабилен.
Той се протегна и разтърси Лоиал и Хюрин.
— Събудете се! Събудете се и ми кажете, че сънувам. Моля ви, събудете се!
— Съмна ли се вече? — измърмори Лоиал, седна и зяпна.
Хюрин се събуди стреснат, а после рипна и заподскача като бълха по нажежен камък, оглеждайки се насам-натам.
— Ама къде сме? Какво е станало? Къде са другите? Къде сме, лорд Ранд? — После се срина на колене, но очите му продължаваха да шарят. — Какво е станало?
— Не знам — бавно отговори Ранд. — Надявах се, че сънувам, но… Може пък наистина да е сън. — Имаше опит със сънища, които не бяха съвсем сънища, опит, който не искаше нито да повтаря, нито да си спомня. Изправи се предпазливо. Всичко си остана на мястото.
— Не мисля така — каза Лоиал. Оглеждаше колоната и никак не изглеждаше щастлив. Дългите вежди увиснаха над бузите му, косматите му уши като че ли повехнаха. — Мисля, че това е същият камък, до който легнахме снощи. И сега смятам, че знам какво е той. — За първи път не изглеждаше щастлив от знанията си.
— Това е… — „Не.“ Да е снощният камък му изглеждаше не по-малко налудничаво от това, което виждаше около себе си, от това, че Мат, Перин и шиенарците бяха изчезнали и всичко наоколо се беше променило. „Мислех, че съм се измъкнал, но започва отново и изобщо не става дума за лудост, освен ако наистина не съм полудял.“
Той погледна Лоиал и Хюрин. Не се държаха е него като с луд. Те също го виждаха. Нещо, свързано със стъпалата, привлече погледа му: различните цветове, седем издигащи се нагоре цвята, започващи със синьото. — По един за всяка Аджа — промълви той.
— Не, лорд Ранд — простена Хюрин. — Не. Айез Седай не биха ни го сторили; Не биха! Аз вървя в Светлината!
— Всички вървим, Хюрин — каза Ранд. — Айез Седай няма да те поразят. — „Освен ако не се изпречиш на пътя им.“ Възможно ли беше Моарейн да го е направила по някакъв начин? — Лоиал, ти спомени, че знаеш какво представлява този камък. Какво е?
— Казах, че смятам, че знам, Ранд. Имаше откъс в една стара книга, само няколко страници, но на една от тях имаше чертеж на този камък, на този — подчерта го, за да наблегне на значимостта му — или на друг, много подобен на него. А отдолу пишеше: „От камък на камък прескачат редовете на «ако» между световете, които могат да са.“
— Какво означава това, Лоиал? Не виждам никакъв смисъл.