Вдишвайки дълбоко, той пристъпи по бялата каменна настилка към покрития със символи цилиндър. Ситни редове на някаква писменост, която той не познаваше, обкръжаваха всеки от символите, странни букви, които се виеха в дъги и спирали, внезапно ставаха ъглести и клиновидни, а после отново гладки. Във всеки случай не бяха тролокско писмо. Макар и с неохота, той опря длани в камъка. Външно изглеждаше сух, гладък камък, но на допир беше странно хлъзгав, като покрит със смазка метал.
Той затвори очи и оформи пламъка. Празнотата се появи бавно, колебливо. Съзнаваше, че я задържа собственият му страх, страхът от това, което се опитваше да постигне. Колкото по-бързо изтласкваше страха си в пламъка, толкова повече се надигаше той. „Не мога да го направя. Преливане на Силата. Не искам. О, Светлина, трябва да има и друг начин.“ Насили се и усмири всяка мисъл. Усети, че на челото му изби пот. Решен на всичко, продължи, тласкайки всички свои страхове в пламъка, и го накара да нарасне, да нарасне… И ето, празнотата се появи.
Същността му заплава сред празното. Вече можеше да види светлината — сайдин — дори със затворени очи, усети топлината й, която го обкръжи, обгърна всичко, започна да поглъща всичко. Потрепваше като пламък на свещ зад мазен лист хартия. Гранясала мазнина. Воняща мазнина.
Пресегна се към нея. Не беше сигурен как се пресегна, но беше нещо, някакво движение, протягане към светлината, към сайдин. И не улови нищо, все едно че прокара длани през течаща вода. Приличаше на някаква лигава, мазна водна повърхност, на мръсотия, носеща се над чистата вода отдолу, но не можеше да задържи водата. Отново и отново пръстите му зашариха, но дори капчици вода не се задържаха по тях, само лепкавата мръсотия, която пролази по кожата му.
Отчаяно се помъчи да изгради образ на падината, както беше преди, с Ингтар и копиеносците, спящи край конете си, с Мат и Перин и самия Камък до него, заровен в земята почти до върха си. Оформи го извън празнотата, прилепен в черупката на кухия свод, който го обгръщаше. Опита се да свърже този образ със светлината, помъчи се да ги съедини. Падината, както си беше преди, и той, с Лоиал и Хюрин там, всичко заедно. Сърцето го заболя. Заедно, с Мат, Перин и шиенарците. Парене в главата му. Заедно!
Празнотата се разби на хиляди режещи късове, пронизващи ума му.
Разтреперан, той отстъпи назад, с широко отворени очи. Дланите го боляха от натискането на Камъка, а мишците и раменете му бяха изтръпнали. Стомахът му се гърчеше от усещането за гадост, която го покрива, а главата му… Помъчи се да успокои дишането си. Такова нещо не беше му се случвало досега. Когато празнотата изчезваше, тя си отиваше като спукан мехур, просто се стапяше. Никога не беше се разбивала като стъкло. Главата му се беше вцепенила, сякаш хилядите срязвания бяха станали толкова бързо, че не му беше останало време да изпита болка. Но усещаше всяка рана толкова истинска, като че ли беше нанесена с остър бръснач. Опипа темето си и погледна пръстите си, изненадан, че по тях няма кръв.
Хюрин продължаваше да стои и да го гледа уверен. Добре че поне душещият бе възвърнал чувството си за сигурност. Лорд Ранд правеше нещо. Нали за това бяха лордовете. Да закрилят земята и нейните хора с тялото и живота си, а когато нещо се объркаше, да го оправят и да въздадат справедливост. Докато лорд Ранд правеше нещо, каквото и да е, Хюрин щеше да е уверен, че всичко ще се оправи. За това бяха лордовете.
Погледът на Лоиал бе по-различен — озадачен и леко намръщен, но и неговите очи бяха приковани в Ранд. Ранд се зачуди какво ли си мисли гигантът.
— Опитът си струваше — каза им той. Усещането за гранясало и мазно, вътре в главата му — „О, Светлина, вътре в главата ми! Не го искам вътре в мен!“ — бавно се стапяше, но продължаваше да му се струва, че всеки момент ще повърне. — Да почина малко и ще опитам отново.
Надяваше се, че гласът му е прозвучал убедително. Нямаше никаква представа какъв е принципът на действие на тези Камъни и дали това, което се опитваше да направи, би имало някакъв успех. „Може би съществуват някакви правила как да се използват. Може би трябва да направиш нещо по-специално. О, Светлина, може би не бива да използваш един и същи Камък два пъти или…“ Прекъсна тази мисъл. Нямаше никаква полза. Просто трябваше да го направи. Погледна пак Лоиал и Хюрин и му се стори, че вече разбира какво имаше предвид Лоиал, кргато му говореше за дълга, притискащ плещите ти като планина.
— Милорд, струва ми се… — Думите на Хюрин заглъхнаха и той го погледна засрамено. — Милорд, може би ако намерим Мраколюбците, ще успеем да накараме някой от тях да ни каже как да се върнем.