— Бих попитал и Мраколюбец, и самия Тъмен, ако съм сигурен, че ще извлека от тях верния отговор — отвърна Ранд, — Но тук сме само ние. Само тримата. — „Само аз. Единственият, който трябва да го направи.“
— Можем да последваме следата им, милорд. Ако ги хванем…
Ранд го зяпна.
— Нима все още можеш да ги подушиш?
— Мога, милорд. — Хюрин се навъси. — Смътна е някак си, бледа, като всичко останало, но мога да надуша следата им. Право натам. — И той посочи ръба на падината. — Не го разбирам, милорд, но… Снощи можех да се закълна, че следата продължава през онази падина — онази, в която се намирахме. Е, сега тя пак е на мястото си, само че тук е някак си по-смътна, както казах. Не е стара, не смътна в този смисъл, но… Не знам, лорд Ранд, мога само да кажа, че е натам…
Ранд размисли. Ако Фейн и Мраколюбците се намираха тук — каквото и да означаваше в случая думата „тук“ — може би те знаеха как могат да се измъкнат. При това у тях бяха Рогът и камата. Мат трябваше да си върне камата. Заради това, ако не за нещо друго, трябваше да ги намери. Това, което в края на краищата го накара да вземе решение и което го беше срам да си признае, бе страхът да се опита отново. Страхът отново да прелива Силата. По-малко го плашеше срещата с Мраколюбци и тролоци, та дори само с Хюрин и Лоиал до него.
— Тогава тръгваме след тях. — Постара се да си придаде увереност, като Лан и Ингтар. — Рогът трябва да се върне. Ако не успеем да измислим как да им го отнемем, поне ще знаем къде са, когато намерим Ингтар. — „Дано само не ме попитат как ще го намерим.“ — Хюрин, гледай да си сигурен, че това наистина е следата, която гоним.
Душещият скочи на седлото си, нетърпелив и той самият да свърши нещо, вероятно нетърпелив също така да се махне от тази нереална падина, и конят му се закатери нагоре по широките разноцветни стъпала. Конските копита чаткаха гръмко по камъка, но не оставяха никакви следи.
Ранд прибра букаите на коня в дисагите — знамето си стоеше там; нямаше никак да съжалява, ако бе останало в… другия свят? — след което преметна през рамо лъка и колчана и яхна жребеца си. Вързопът от наметалото на Том Мерилин се беше издул зад седлото.
Лоиал поведе едрия си кон. Както беше стъпил на земята, стигаше почти до рамото на Ранд, при все че той бе на седлото. Огиерът изглеждаше объркан.
— Смяташ, че трябва да останем тук ли? — попита Ранд. — Да се опитам отново да използвам Камъка? Ако Мраколюбците са някъде тук, длъжни сме да ги издирим. Не можем да оставим Рога на Валийр в ръцете им. Чу думите на Амирлин. А и камата трябва да върнем. Мат ще загине без нея.
Лоиал кимна.
— Да, Ранд, длъжни сме. Но Ранд, Камъните…
— Ще намерим някой друг. Ти сам каза, че са пръснати навсякъде, и ако всички са като този — с целия този каменен градеж около тях — не би трябвало да е много трудно да намерим още някой.
— Ранд, в онзи фрагмент се казваше, че Камъните произлизат от век, по-стар от Приказния, и че дори тогавашните Айез Седай не са ги разбирали, въпреки че най-могъщите от тях са могли да ги използват. Използвали са ги с помощта на Единствената сила, Ранд. Ти как смяташе да използваш този Камък? Или някой друг, ако намерим такъв?
За миг Ранд се втренчи в огиера и мозъкът му заработи трескаво.
— Ако са по-древни и от Приказния век, може би хората, които са ги построили, не са използвали Единствената сила. Би трябвало да има друг начин. Мраколюбците са се озовали тук, а те със сигурност не могат да използват Единствената сила. Какъвто и да е този друг начин, ще го намеря. Ще ни върна обратно, Лоиал. — Погледна отново високата каменна колона със странните знаци и кожата му настръхна. „О, Светлина, ако само е възможно да не се налага да посягам към Силата, за да го направя.“ — Ще успея, Лоиал, обеща вам ти. Все едно как.
Огиерът кимна резервирано, възседна огромния си кон и последва Ранд нагоре по стъпалата, за да се присъединят към Хюрин сред почернелите дървеса.
Пред очите им се простираше ниска хълмиста местност, тук-там осеяна с малки горички и прорязана от многобройни потоци. На Ранд му се стори, че в далечината вижда друго обгорено петно. Всичко беше бледо, с размити цветове. Не се забелязваше никакъв признак на човешка намеса освен каменния кръг, останал зад гърба им. Небето беше празно, липсваха пушещи комини, нямаше птици, само няколко облачета и бледожълтото слънце.