А най-лошото бе, че пейзажът сякаш се изкривяваше. Най-близките неща си изглеждаха на мястото, както и онова, което можеше да се види в далечината. Но извърнеше ли глава, нещата, които му изглеждаха далечни в периферията на зрението му, изведнъж сякаш се втурваха към него и се оказваха по-близки, когато погледнеше право към тях. От това му се завиваше свят. Дори конете въртяха нервно глави и поглеждаха с бялото на очите си. Стараеше се да не извърта рязко глава. Нещата, които трябваше да си стоят на едно място, пак се движеха, но това като че ли малко му помогна.
— В онзи откъс от твоята книга споменаваше ли се за това? — попита Ранд.
Лоиал поклати глава и преглътна с мъка, като че ли съжали, че не я държи неподвижно.
— Нищо.
— Предполагам, че нищо не може да се направи. Казвай накъде, Хюрин.
— На юг, лорд Ранд. — Душещият беше забил поглед в земята.
— На юг, щом казваш. — „Трябва да има и друг път назад освен чрез Силата.“ Ранд впи пети в хълбоците на Дорчо. Помъчи се да придаде бодрост на гласа си, все едно че изходът им от всичко това бе повече от лесен. — Помните ли какво каза Ингтар? Три или четири дни до паметника на Артур Ястребовото крило. Дали и той е така цял тук, като Камъните. Ако това е свят, който може да е, сигурно все още си стои. Не мислиш ли, че ще е страхотно да го видим, Лоиал?
И те потеглиха на юг.
Глава 14
Вълчият брат
Гласът на Ингтар кънтеше:
— Изчезнали? И моите стражи не са забелязали нищо? Не могат просто така да изчезнат!
Перин присви рамене и погледна към застаналия леко встрани Мат, който си мърмореше нещо сам. Спори със самия себе си, така реши Перин. Слънцето надничаше над хоризонта и беше крайно време да яхнат конете и да потеглят. Товарните коне, вече натоварени и подредени в колона, потропваха нетърпеливо на място, но всички седяха по конете си и чакаха.
Появи се широко крачещият Юно.
— Нито една пръчовска следа, милорд. — Изглеждаше обиден. Огорчението от провала се беше изписало на мрачното му лице. — Да ме изгори дано, и една проклета драскотина от копито няма, да го тръшне дано. Просто са изчезнали, проклетниците.
— Трима мъже и три коня не могат просто да изчезнат — изрева Ингтар. — Огледайте отново терена горе, Юно, Ако някой може да разбере накъде са тръгнали, това си ти.
— Сигурно просто са избягали — обади се Мат. Юно се спря и го изгледа гневно. „Все едно че е изругал Айез Седай“ — изуми се Перин.
— Защо ще избягат? — Гласът на Ингтар стана застрашително тих. — Ранд, Строителят, моят душещ — моят душещ! — защо изобщо трябва да бяга някой от тях, още по-малко и тримата наведнъж?
Мат сви рамене.
— На знам. Ранд беше… — На Перин му се дощя да хвърли нещо към него, да го удари, да направи каквото и да е, за да го накара да млъкне, но Ингтар и Юно ги гледаха. Усети вълна на облекчение, когато Мат се поколеба, след което вдигна ръце и промърмори: — Не знам защо. Просто си помислих, че може да са избягали.
— Избягали — изрева Ингтар, сякаш и за миг не можеше да го повярва. — Строителят може да си тръгне когато си поиска, но Хюрин не би избягал. Нито пък Ранд ал-Тор. Никога. Той знае вече дълга си. Размърдай се, Юно. Проучи отново терена. — Юно се поклони набързо и затича, дългият меч заподскача над рамото му. Ингтар пак заръмжа: — Защо Хюрин ще напусне току-така, посред нощ, без и дума да каже? Той много добре знае за какво сме тръгнали. Как сега ще проследя тази пръкнала се от Сянката гадост без него? Хиляда жълтици бих дал за глутница ловджийски хрътки. Ако бях сигурен, щях да кажа, че Мраколюбците са го нагласили, за да ми се измъкнат на изток или на запад, без да разбера накъде. Но не знам дали и в това съм сигурен. — И Ингтар се затътри след Юно.
Перин се помръдна притеснен. Мраколюбците несъмнено се отдалечаваха от тях с всяка минута. Все по-далече, а с тях — Рога на Валийр… и камата от Шадар Логот. Не допускаше, че Ранд — в каквото и да беше се превърнал, каквото и да беше станало с него — би се отказал от тази гонитба. „Но къде се е дянал, и защо?“ Лоиал би могъл да е тръгнал с него заради приятелството им… но защо и Хюрин?
— Може пък наистина да е избягал — промърмори той и се огледа. Като че ли никой не го чу. Дори Мат не му обърна внимание. Прокара длан през косата си. Ако Айез Седай бяха поискали от него самия да стане Лъжедракон, той също щеше да избяга. Но притесненията му за Ранд с нищо нямаше да помогнат за проследяването на Мраколюбците.