Всъщност имаше един начин, стига да пожелаеше да прибегне до него. Никак не му се искаше. Винаги гледаше да го избягва, но може би сега вече нямаше как. „Пада ми се, заради онова, което казах на Ранд. Да можех и аз да избягам.“ Макар да знаеше какво може да направи, за да помогне — какво трябваше да направи, — се поколеба.
Никой не гледаше към него. Никой нямаше да разбере какво става в него, дори и да погледнеше. Най-сетне, с огромна неохота, той затвори очи и се зарея, остави мислите си да се зареят надалеч.
Отначало се беше опитвал да го отрече, дълго преди очите му да започнат да се променят от тъмнокафяви към златистожълти. В онази първа среща, в първия миг на разпознаването, той бе отказал да повярва и оттогава бягаше от самопризнанието. Все още му се искаше да избяга.
Мислите му се зареяха, опипвайки това, което трябваше да се намира отвън, онова, което винаги бе обитавало тази земя, където хора се срещаха рядко — за да се доберат до неговите братя. Не му харесваше тази мисъл, но бяха негови братя.
Отначало се бе уплашил, че това, в, което се превръща, съдържа покварата на Тъмния или е свързано с Единствената сила — и двете еднакво лоши за човек, който не желае нищо повече, освен да бъде прост ковач и да изживее живота си в Светлината, и в мир. От този момент насетне разбираше как се чувства Ранд: боящ се от самия себе си, омърсен. Все още не можеше напълно да го преодолее. Това, което правеше, се оказа много по-древно от използването на Единствената сила от хората, нещо, произтичащо от самото раждане на Времето. Не беше Силата, му бе обяснила Моарейн. А нещо отдавна изчезнало, което сега се връща. Егвийн също знаеше, макар да му се искаше да не знае. Искаше му се никой да не знае.
Контакт. Усети ги, усети умовете им. Усети братята си — вълците.
Мислите им се завихриха около него, смесица от образи и чувства. Отначало не можа да различи нищо друго освен груба емоция, но ето че съзнанието му започна да им придава думи. „Вълчи брат. Изненада. Говорещ двукрак.“ Смътен образ, замъглен от времето, по-стар от най-дълбоката древност, на мъже, тичащи с вълци, две глутници, тръгнали заедно на лов. „Чухме, че това се връща. Дългия зъб?“
Последва смътна картина на мъж, облечен в дрехи, съшити от кожи, с дълъг нож в ръката, но върху нея се насложи, по-плътен и фокусиран, образът на рунтав вълк с един зъб по-дълъг от останалите, стоманен зъб, блестящ под лъчите на слънцето, докато вълкът водеше глутницата в отчаяно преследване през дълбокия сняг към сърните, което означаваше живот вместо бавна смърт от глад, и сърните, затънали до корем в пухкавите преспи, и слънцето, блеснало над белотата, докато очите те заболят, и вятърът, виещ по просеките, помитащ снега като мъгла и… Вълчите имена винаги представляваха сложни образи.
Перин разпозна мъжа. Илиас Мачира, който за първи път го запозна с вълците. Понякога съжаляваше, че изобщо бе срещнал Илиас.
„Не“ — помисли си той и се опита да се обрисува в съзнанието си.
„Да. Чували сме за теб.“
Не беше образът, който той изгради, на младеж с яки рамене и рошави кафяви къдрици, младеж с брадва на колана, за когото другите смятаха, че се движи и мисли мудно. Този човек също беше там, някъде сред умствената картина, идеща откъм вълците, но много по-силен от нея бе образът на едър див бик със закривени рога от бляскав метал, тичащ в нощта със скоростта и лекотата на млад звяр, с плащ от къдраво руно, проблясващ на лунната светлина, мятащ се сред Бели плащове, яхнали коне, а въздухът около него — свеж, хладен и тъмен, и кръвта, така червена по рогата му, и…
„Младия бик.“
Потресен, за миг Перин изгуби контакта. Не беше и сънувал, че ще му дадат име. Дощя му се да забрави как си го бе спечелил. Докосна брадвата на колана си: проблясващото острие бе с форма на лунен сърп. „Светлината да ми помогне дано, убих двама души. Те искаха да ме убият, както и Егвийн, но…“
Отхвърляйки всичко това — то беше свършило и отминало, не искаше да си спомня повече за него — той предаде на вълците миризмата на Ранд, на Лоиал и Хюрин, и ги попита дали са надушили тримата. Това бе едно от нещата, които го бяха споходили заедно с промяната в очите му — можеше да различава хората по миризмата им, дори да не ги виждаше. Освен това зрението му се беше изострило, виждаше надалеч, стига мракът да не беше катранен. Сега винаги гледаше да запали светилници и фенери, понякога още преди някой друг да е помислил, че е време да се запалят.
Откъм вълците дойде картина с мъже на коне, спускащи се към падината късно по здрач. Това бе последното, което бяха надушили за Ранд и другите двама.