— Бих предпочел никой да не го знае — отвърна Перин.
— Ще им кажа, че смяташ, че притежаваш дарбата на Хюрин. Виж, това те познават — свикнали са с него. Някои забелязаха как ноздрите ти настръхнаха в онова село, както и при сала. Дори подмятаха шеги за деликатния ти нос. Да. Днес ти ще ни водиш, а Юно ще гледа дали са оставили следи по земята, дали наистина сме на прав път, и преди да падне нощта, всички ще са се убедили, че си душещ. На всяка цена ще намеря Рога. — Погледна към небето и извика: — Губим време! На конете!
За изненада на Перин, шиенарците като че ли приеха версията на Ингтар. Някои от тях го изгледаха подозрително — Масема дори се изплю, — но Юно кимна замислено и това се оказа достатъчно за повечето. Най-трудно се оказа да убеди Мат.
— Душещ!? Ти? И ще проследиш убийци по миризмата? Перин, ти си не по-малко луд от Ранд. Аз съм единственият разумен, останал от Емондово поле, след като Егвийн и Нинив хукнаха към Тар Валон да стават… — Той замлъкна и погледна обезпокоен шиенарците.
Перин зае мястото на Хюрин до Ингтар и малката колона пое на юг. Мат продължаваше да сумти презрително, докато Юно не намери първите следи от тролоци и ездачи, но Перин не му обръщаше внимание. Единственото, което можеше да направи, бе да задържа вълците да не налитат напред да избият тролоците. Вълците се интересуваха само от избиването на Изкривените; за тях Мраколюбците не бяха по-различни от останалите двукраки. Перин почти си представяше пръскащите се във всевъзможни посоки Мраколюбци, докато вълците връхлитат върху тролоците — и Мраколюбците отнасяха Рога на Валийр. И камата. А загинеха ли тролоците, той едва ли щеше да може да убеди вълците да проследят хората, дори и да знаеше кого точно да проследят. Препускаше и спореше с тях, и пот изби на челото му дълго преди ужасните образи да блеснат в мозъка му и стомахът му да се обърне.
Дръпна юздите и конят му се закова на място. Останалите сториха същото, втренчени в него, тръпнейки в очакване. Той се загледа напред и изруга, тихо и горчиво.
Вълците убиваха и хора, но хората не бяха предпочитаната им плячка. Първо, вълците помнеха древния съвместен лов, и второ, вкусът на двукраките беше лош. Вълците бяха много по-придирчиви спрямо храната си, отколкото би повярвал човек. Леш не ядяха, освен ако не умираха от глад, и много рядко убиваха повече, отколкото можеха да изядат. Но това, което Перин усещаше откъм вълците, можеше най-добре да се изрази с думата „погнуса“. И образите. Виждаше ги по-ясно, отколкото му се искаше. Мъжки, женски и детски тела, разтерзани и струпани на куп. Просмукана от кръв земя, изровена от копита, отчаяни опити за измъкване. Разкъсана плът. Разцепени глави. Пърхащи лешояди с окървавени бели криле. Окървавени, голи птичи глави, разкъсващи и дърпащи гниещата плът. Той се наведе от седлото и заповръща.
Над група дървета в далечината смътно се виждаха черни точки. Стрелкаха се надолу и после пак се издигаха нагоре. Лешояди, биещи се за плячката си.
— Там има нещо много лошо. — Срещна погледа на Ингтар и преглътна. Как да го обясни така, че да съвпадне с версията, че е душещ? „Не искам да се доближавам и да видя всичко това. Но те ще поискат да огледат, след като забелязаха лешоядите. Трябва да им го кажа така, че да заобиколят.“ — Хората от онова село… Мисля, че тролоците са ги избили.
Юно тихо изруга и неколцина от шиенарците замърмориха. Никой обаче като че ли не възприе съобщението му като странно. Лорд Ингтар им беше казал, че е душещ, а душещите можеха да помирисват убийство.
— А на всичко отгоре някой ни следва — каза Ингтар.
Мат веднага извърна коня си.
— Може да е Ранд. Знаех си, че няма да избяга заради мен.
На север се вдигаха тънки облачета прах — някакъв конник препускаше към тях през покритата с ниска трева равнина. Шиенарците се пръснаха, стиснали пики, озъртайки се във всички посоки. Местността не изглеждаше обичайна за самотен пътник.
Появи се петънце — кон и ездач; жена, видя Перин дълго преди някой друг да може да различи ездача — и започна бързо да се приближава. Когато се приближи, забави ход и им замаха с ръка. Пълничка, с посребряваща коса жена, с плътно увита пелерина, която примигна някак унесено към тях.
— Това е една от Айез Седай — промърмори разочаровано Мат. — Познавам я. Верин.
— Верин Седай — сряза го Ингтар и се поклони от седлото.