— Моарейн Седай ме изпрати, лорд Ингтар — обяви Верин с доволна усмивка. — Тя прецени, че може би ще имате нужда от мен. Какъв галоп беше само! Боях се, че няма да успея да ви настигна преди Кайриен. Трябва да сте видели онова село, разбира се? Ах, това му си вика гадост, нали? И онзи мърдраал. По всички покриви бяха накацали гарвани и врани, но нито една не се приближаваше до него, въпреки че беше мъртъв. Наложи ми се да отмахна гмежта от мухи на Тъмния сама преди да разбера какво е. Направо ме е срам, че нямах време да го сваля. Никога не съм имала възможност да проуча… — Изведнъж тя присви очи и разсеяността й се изпари като дим. — Къде е Ранд ал-Тор?
Лицето на Ингтар се сгърчи.
— Изчезна, Верин Седай. Снощи изчезна, и следа няма от него. От него, от огиера и от Хюрин, един от хората ми.
— Огиера ли, лорд Ингтар? И твоят душещ е тръгнал с него? Какво общо могат да имат те с… — Ингтар зяпна и тя изсумтя. — О, нима смятате, че такова нещо може да остане тайна? — Тя отново изсумтя пренебрежително. — Душещ. Изчезнали са, казвате?
— Да, Верин Седай. — Ингтар изглеждаше доста притеснен. Не беше лесно човек да разбере, че Айез Седай знаят тайните, които се опитваш да скриеш от тях. Перин се надяваше, че Моарейн не е казала на никоя за него. — Но аз разполагам с… нов душещ. — Шиенарският лорд кимна към Перин. — Този младеж, изглежда, също притежава дарбата. Ще намеря Рога на Валийр, както се заклех, не се притеснявайте. Вашата компания е добре дошла, Айез Седай, стига да желаете да продължите с нас. — За изумление на Перин гласът му не прозвуча съвсем убедително.
Верин хвърли поглед към него и той се помръдна неловко на седлото си.
— Нов душещ, тъкмо когато сте изгубили стария… Колко… пророческо. И никакви следи, казвате? Не, разбира се. Нито следа. Странно. Снощи. — Тя се извърна на седлото си, погледна на север и за миг на Перин му се стори, че е готова да се понесе обратно натам, откъдето беше дошла.
Ингтар я изгледа намръщено.
— Смятате ли, че тяхното изчезване има нещо общо с Рога, Айез Седай?
Верин се отпусна в седлото.
— С Рога? Не. Не, аз… не мисля. Но е странно. Твърде странно. Не обичам странните неща, докато не ги разгадая.
— Мога да ви дам двама души да ви придружат до мястото, където изчезнаха, Верин Седай. Не е много далече.
— Не. Щом твърдите, че са изчезнали безследно… — Тя изгледа продължително Ингтар с безизразно лице. — Ще продължа с вас. Може би ще ги намерим или пък те ще ни намерят. Разкажете ми, докато яздим, лорд Ингтар. Разкажете ми всичко за този младеж. Всичко, което е направил, всичко, което е казал.
И те потеглиха. Верин яздеше плътно до Ингтар и го разпитваше тихо, така че другите да не могат да чуят нищо. Погледна някак особено към Перин, когато той се опита да заеме мястото си, и младежът изостана.
— Тя е тръгнала за Ранд — промърмори Мат. — Не за Рога.
Перин кимна. „Където и да си, Ранд, стой си там. Там е по-безопасно, отколкото тук.“
Глава 15
Родоубиецът
Странно повехналите далечни хълмове връхлитаха срещу него толкова внезапно, когато погледнеше право към тях, че главата на Ранд се замайваше, освен ако не се свреше под покрова на празнотата. Понякога празното го обгръщаше, без да го е търсил, но той го отбягваше като самата смърт. По-добре бе да му се вие свят, отколкото да споделя празнотата с онази мазна светлина. Много по-добре беше да се взира в повехналия пейзаж. Въпреки това се стараеше да не гледа прекалено надалеч, а само това, което стоеше непосредствено на пътя им.
Хюрин беше присвил очи и душеше невидимата си следа, сякаш се мъчеше да пренебрегне странната околност. Когато душещият все пак я забелязваше, се стряскаше и отриваше длани в сетрето си, но после носът му отново щръкваше напред и очите му блясваха, сякаш бе изключил от съзнанието си всичко друго. Лоиал яздеше присвит на седлото си, оглеждаше се намръщено, ушите му тревожно потрепваха и непрекъснато си мърмореше нещо.
Отново прекосиха почерняла и обгорена земя, дори почвата под копитата на животните стържеше, сякаш овъглена. Изгорелите ивици, понякога широки цяла миля, друг път само неколкостотин крачки, винаги се изпъваха от изток на запад, прави като полет на стрела. На два пъти Ранд забеляза края на изгореното, веднъж когато преминаха през него, и втори път, когато го наближиха; в края си винаги изтъняваха. Поне ивиците, които видя, бяха такива, но подозираше, че навсякъде е така.