Веднъж в Емондово поле бе гледал как Уотли Елдин шари една каруца за Слънцеднева. Уот рисуваше сцените по ритлите с ярки цветове, както и сложните завъртулки, които ги обкръжаваха. За рамките, където ивиците на цветовете се допираха, Уот оставяше четката съвсем леко да се плъзне по дъската, очертавайки тънка линия, която се удебеляваше, когато натиснеше повече, и отново изтъняваше, когато отпуснеше. Така му изглеждаше и земята сега — като че ли някой я беше нашарил с огромна огнена четка.
По обгорените ивици не растеше нищо, въпреки че някои от тях изглеждаха твърде стари. Във въздуха не се долавяше дори и намек за изгоряло, не се усещаше дори и най-слаба миризма на дим, даже когато се пресегнеше и вдигнеше от земята някоя овъглена вейка да я помирише. И въпреки това никаква зеленина не се връщаше отново на обгорената ивица. Черното изведнъж отстъпваше ред на зелено, и зеленото на черно, сякаш прерязани с нож.
По свой начин останалата част от земята изглеждаше също толкова мъртва, колкото обгорелите участъци, макар почвата да беше покрита с трева и дърветата да бяха обсипани с листа и цвят. Всичко имаше някак износен вид, като дрехи, прани твърде дълго и оставени да съхнат на слънцето повече, отколкото трябва. Не се мяркаха никакви птици или животни, поне доколкото Ранд можеше да види или чуе. Нямаше ястреб, който да закръжи в небето, нито лай на лисица, спуснала се в преследване на дребен дивеч, нито чуруликане на птица. Нищо, което да прошумоли в тревата или да пробяга между клоните. Нито пчели, нито пеперуди. Няколко пъти прекосиха потоци с плитка вода, въпреки че често тези потоци бяха издълбали дълбоки дерета със стръмни брегове, по които конете се смъкваха с препъване и с усилие се изкачваха по отсрещния бряг. Водата в тях беше бистра, с изключение на калта, изровена от конските копита, но Ранд така и не забеляза някоя рибка или попова лъжичка да се завърти над дъното, нито дори воден паяк да затанцува по повърхността или да кацне някое водно конче.
Водата ставаше за пиене, което беше добре, тъй като запасите им нямаше да изтраят дълго. Ранд пръв я опита и накара Лоиал и Хюрин да изчакат, за да видят дали няма да му стане нещо, преди да им разреши да пият. Той ги беше вкарал във всичко това и отговорността беше негова. Водата беше студена, но това бе най-доброто, което можеше да се каже за нея. Беше някак безвкусна, все едно че беше преварена. Лоиал направи гримаса и дори конете не я харесаха и само клатеха глави, докато пиеха с неохота.
Ранд забеляза само един признак на живот — във всеки случай го прие като такъв. На два пъти видя една тънка жилка, преминаваща през небето, като черта, изписана с облак. Тези черти изглеждаха твърде прави, за да са естествени, но той не можеше да си представи какво би могло да ги изпише. Но не спомена на спътниците си за тези нишки. Вероятно не ги бяха забелязали: Хюрин се бе съсредоточил над следата, а Лоиал яздеше вглъбен в себе си. Във всеки случай никой не повдигна въпрос за тях.
След неколкочасова езда Лоиал ненадейно скочи от огромния си кон, без да обясни нищо, и закрачи към близките храсталаци от великанска метла, чиито стволове се разделяха в дебели изпънати и щръкнали клонаци на по-малко от една крачка над земята. По върха отново се раздипляха като огромни четки — от това идваше и името им.
Ранд беше чувал веднъж дървесната песен на огиера — когато Лоиал пя на едно загиващо дърво и му възвърна живота, и беше слушал също така за изпятото дърво — предмети, извличани от дърветата с помощта на дървесната песен. Лоиал твърдеше, че талантът гасне и че той бил един от малцината, притежаващи тази дарба. Тъкмо това правеше изпятото дърво още по-търсено и скъпоценно. Преди, когато чу Лоиал, сякаш самата земя беше запяла, но сега ориерът мърмореше песента си почти неуверено и земята отекваше в шепот.
Беше чиста мелодия, без думи, във всеки случай не и такива, който Ранд можеше да разбере; дори да имаше думи, те се вливаха в музиката като ручейчета в река. Хюрин изпъшка и зяпна удивен.
Ранд не беше сигурен какво точно прави Лоиал, нито как, но колкото и да беше тихи песента му, тя го облада почти хипнотично, изпълни ума му и го обгърна подобно на празнотата. Дланите на Лоиал шареха по ствола, докато пееше, и гласът му галеше нежно като пръстите му. Стволът започна да изглежда някак по-гладък, сякаш милувката на допира и на мелодията го оформяха. Ранд примигна. Беше сигурен, че клонът, който Лоиал обгръщаше, в началото имаше разклонения по върха като всички останали; но сега той завършваше със заоблен край малко над главата на огиера. Ранд отвори уста, но ромонът на песента го накара да замълчи. Толкова позната му се стори тази песен — сякаш би трябвало да я знае.