Гласът на Лоиал внезапно се извиси в кулминация — почти в благодарствен химн, заехтя… и постепенно заглъхна, като нежен полъх.
— Да ме изгори дано — изпъшка Хюрин. Изглеждаше смаян. — Да ме изгори дано, никога не бях чувал подобно нещо… Да ме изгори дано.
В ръцете си Лоиал държеше тояга, висока колкото него и дебела колкото ръката на Ранд, гладка и лъскава. На мястото на ствола на великанската метла израсна млад филиз.
Ранд вдиша дълбоко. „Непрекъснато нещо ново, все нещо, което не съм очаквал, и понякога дори не е ужасно.“
Лоиал яхна коня си и намести тоягата пред себе си. Ранд се зачуди за какво ли му е притрябвала тояга, нали яздеха. Но после огледа дебелия прът, който сега не изглеждаше толкова дебел в сравнение с огиера, и забеляза как го държи Лоиал.
— Бойна тояга — промълви той изумен. — Не знаех, че огиерите носят оръжие, Лоиал.
— Обикновено не носим — отвърна огиерът отсечено. — Но цената винаги се е оказвала твърде висока. — Той стисна огромната тояга и широкият му нос се сбърчи недоволно. — Стареят Хаман сигурно би казал, че поставям твърде дълга дръжка на брадвата си, но не е защото просто съм луда глава, Ранд. Това място… — Той потръпна и ушите му помръднаха.
— Скоро ще намеря пътя за връщане — промълви Ранд, стараейки се да звучи убедително.
Лоиал продължи да говори, сякаш не го чу.
— Всичко е… свързано, Ранд. Дали е живо, или не, дали мисли, или не, но всяко нещо се вмества сред другите. Дървото не мисли, но е част от цялото, а цялото има… усет. Не мога да ти го обясня по-добре, отколкото обяснението какво е щастие, но… Ранд, тази земя се радваше, че може да произведе оръжие. Зарадва се!
— Светлината да ни освети — промърмори нервно Хюрин — и ръката на Създателя да ни закриля дано. Дори да отиваме към последната прегръдка на майката, Светлината дано освети пътя ни. — И продължи да го повтаря като заклинание, сякаш това можеше да ги защити по някакъв чудодеен начин.
Ранд потисна подтика да се огледа. Решително отказа да вдигне очи и нагоре. Само това им липсваше сега, да видят и онези пушливи прави линии, прорязващи небето.
— Тук няма нищо, което може да ни навреди — заяви той твърдо. — Ще следим бдително и няма да позволим нещо да ни изненада.
Дощя му се да се изсмее на собствената си самоувереност. В нищо не можеше да е сигурен. Но гледайки другите двама — Лоиал, чиито космати уши бяха клюмнали, и Хюрин, който се стараеше да не поглежда към нищо — си даваше сметка, че поне един от тях трябва да изглежда сигурен и уверен в очите на другите, иначе страхът и несигурността щяха да ги съсипят. „Колелото тъче така, както само пожелае.“ Изхвърли тази мисъл от главата си. „Това няма нищо общо с Колелото. Нищо общо с тавирен, нито с Айез Седай или с Дракона. Просто е това, което е, и нищо повече.“
— Лоиал, свършихме ли тук? — Огиерът кимна, галейки със съжаление бойната тояга. Ранд се извърна към Хюрин. — Още ли държиш следата?
— Да, лорд Ранд. Държа я.
— Тогава да продължим по нея. Намерим ли Фейн и Мраколюбците, ще се върнем у дома като герои, с камата за Мат и с Рога на Валийр. Води, Хюрин. — „Герои ли? Ще съм доволен да можем само да се измъкнем живи.“
— Не ми харесва това място — заяви глухо огиерът. Стискаше тоягата си така, сякаш очакваше скоро да му се наложи да я използва.
— Но ние не смятаме да се бавим тук, нали? — отвърна Ранд.
Хюрин се изсмя, като че ли беше чул кой знае каква шега, но Лоиал само го изгледа.
— Не смятаме, Ранд.
И все пак, докато продължаваха да яздят на юг, той усети, че небрежното му заключение, че скоро ще се върнат в родния свят, ги е поободрило. Хюрин леко поизправи гръб на седлото, а ушите на Лоиал не изглеждаха толкова повехнали. Не му беше нито времето, нито мястото да признава, че и той споделя страховете им, затова ги пазеше за себе си и се бореше с тях сам.
Хюрин запази чувството си за хумор през целия предобед, като непрекъснато мърмореше: „Не смятаме да се бавим“ и се кикотеше, докато на Ранд не му се дощя да му нареди да млъкне. Към обед обаче душещият сам замлъкна и заклати намръщено глава и Ранд усети, че май е за предпочитане да повтаря думите му и да се смее.
— Нещо не е наред със следата ли, Хюрин? — попита той.
Душещият трепна и го погледна смутено.