— Да, лорд Ранд, и в същото време не, тъй да се каже.
— Трябва да е или едното, или другото. Да не си изгубил следата? Не се срамувай да го кажеш, ако е така. Ти още в началото предупреди, че е многа слаба. Ако не успеем да намерим Мраколюбците, ще намерим друг Камък и ще се върнем с него. — „О, Светлина, всичко друго, но не и това.“ Гласът му остана спокоен. — Щом някакви си Мраколюбци могат да влязат тук и после да си отидат, значи и ние можем.
— О, не съм я изгубил, лорд Ранд. Все още долавям вонята им, не е това. Просто… като че… — Хюрин направи гримаса и избухна: — Все едно че си я спомням, лорд Ранд, а не я мириша. А не е така. През цялото време я пресичат други следи, дузини и дузини, всевъзможни миризми на жестокост, някои от които — почти пресни, само че някак размити, като всичко останало. Тази заран, веднага след като напуснахме падината, можех да се закълна, че пред краката ми има стотици изклани, само преди няколко минути, но нямаше никакви тела и никакви белези по земята освен следите от копитата на нашите коне. Такова нещо не би могло да се случи, без земята да е изровена и окървавена, но нямаше и следа. И непрекъснато е така, милорд. Но иначе следвам следата. Наистина. Това място просто ще ме подлуди. Това е всичко. От това ще да е.
Ранд хвърли поглед към Лоиал — древното знание на огиера понякога помагаше много, — но в момента той изглеждаше не по-малко объркан от Хюрин. Ранд се постара да придаде убедителност на гласа си.
— Знам, че полагаш всички усилия, Хюрин. Всички сме изнервени. Просто я следвай усърдно и ще ги намерим.
— Както кажете, лорд Ранд. — Хюрин срита коня си и пое напред. — Както кажете.
Но до настъпването на вечерта все още нямаше и следа от Мраколюбците, а Хюрин каза, че следата е изтъняла още повече. Душещият продължаваше да си мърмори за „спомнянето“.
Никакъв знак. Просто никакъв. Ранд не беше чак толкова добър следотърсач като Юно, но всяко момче в Две реки беше достатъчно добро в тия неща, за да намери някоя изгубена овца или див заек за вечеря. Не беше видял нищо. Сякаш никакво живо същество не беше обезпокоявало тази земя преди те да се появят тук. Ако Мраколюбците бяха пред тях, трябваше да има нещо. Но Хюрин продължаваше да следва дирята, за която твърдеше, че надушва.
Когато слънцето докосна хоризонта на запад, се спряха на бивак сред група дървета, недокоснати от пожара, и похапнаха от запасите си. Питка хляб и сушено месо, изплакнати с прясна, но безвкусна вода; храна, която не засищаше, твърда и без вкус. Ранд прецени, че ще им стигне за около седмица. А след това?… Хюрин се хранеше бавно, съсредоточено, но Лоиал изгълта своята дажба с гримаса, след което се отпусна и запали лулата си, поставил бойната си тояга така, че да му е подръка. Ранд поддържаше огъня — малък и добре прикрит сред дърветата. Фейн и неговите Мраколюбци и тролоци можеха да се окажат достатъчно близо, за да забележат огъня въпреки всички притеснения на Хюрин за странно избледнялата им диря.
Стори му се, странно, че бе започнал да мисли за тях като за Фейнови Мраколюбци и тролоци. Фейн беше просто луд. „Но тогава защо го освободиха?“ Фейн бе част от плана на Тъмния да го намери. Може би това бе причината. „Но тогава защо бяга, вместо да ме преследва? И какво е убило Чезнещия? Какво се е случило в онази стая, пълна с мухи? И онези очи, които ме следяха във Фал Дара? И онзи вятър, който ме хвана като бръмбар, кацнал върху борова смола? Не. Не. Баал-замон трябва да е мъртъв.“ Айез Седай не вярваха в това. Моарейн не вярваше, нито Амирлин. Той упорито отказа да мисли повече за това. Сега беше длъжен да мисли единствено как да намери камата на Мат. И Фейн и Рога.
„Никога не свършва, ал-Тор.“
Гласът бе като тих полъх, шепнещ в тила му, тънък, леден шепот, проникващ в гънките на мозъка му. За малко да се пресегне към празнотата, но щом си спомни какво го чака там, веднага се отказа.
Вместо това почна да се упражнява с меча си, както го беше учил Лан, само че без празнотата. Цепене на коприна. Червеношийка, целуваща медена роза. Чапла, крачеща в тръстиката, за баланс.
Потъвайки в плавните, сигурни движения, забравил за момент къде се намира, той продължи да замахва, докато не го обля пот. Но когато свърши, всичко отново се върна. Нищо не се беше променило. Не беше студено, но въпреки това той потръпна и се загърна в плаща си. Другите двама забелязаха настроението му и привършиха тихомълком вечерята си. Никой не се оплака, когато той зарита пръст върху последните оскъдни пламъци.