Ранд пое първата смяна и тръгна да обходи гъсталака, стиснал лъка в едната си ръка, плъзгайки от време на време меча в ножницата. Хладната луна бе почти пълна, увиснала високо в черното небе, и нощта бе също толкова безмълвна, колкото беше денят, и празна. Празна беше точната дума. Земята приличаше на запрашено, празно ведро за мляко. Трудно му бе да повярва, че има някой в целия свят, в този свят, освен тях тримата, трудно бе да повярва, че дори Мраколюбците са тук, някъде напред.
За да не се чувства съвсем самотен, той разви наметалото на Том Мерилин, извади инкрустираната със злато и сребро флейта от калъфа й и я погали с пръсти, спомняйки си как веселчунът го учеше, след което изсвири няколко ноти от „Вятъра, който клати върбата“, тихо, за да не събуди останалите. Но макар и тихо, тъжният звук прозвуча в това място твърде високо, твърде истински. С въздишка Ранд прибра флейтата в калъфа и отново стегна вързопа.
Стоя на пост дълго — искаше да остави другите да поспят. Не знаеше вече колко късно е станало, когато изведнъж забеляза, че се е спуснала мъгла. Лежеше съвсем ниско, като плътно одеяло, и спящите Хюрин и Лоиал сякаш плуваха сред облаци. Нагоре леко изтъняваше, но въпреки това загръщаше пространството около тях и скриваше всичко освен най-близките дървета. Какво ли можеше невидимо да се приближи до тях през нея? Ранд докосна дръжката на меча.
— Мечовете не помагат срещу мен, Луз Терин. Би трябвало да го знаеш.
Ранд рязко се извърна и мъглата около нозете му се завихри. Мечът се озова в ръцете му, с изправения знак на чаплата пред него. Празнотата вътре в него се надигна и той пак забеляза омърсената светлина на сайдин.
Сред мъглата към него пристъпи сенчест силует, подпиращ се на висока тояга. Зад него, като издължена сянка на сянката, мъглата притъмняваше, по-черна от самата нощ. Кожата на Ранд настръхна. Фигурата се приближи още повече, докато не се побра в очертанията на мъж, облечен в черно и с черни ръкавици, с черна копринена маска, скриваща лицето му, и сянката се приближи заедно с него. Тоягата му също беше черна, като че ли дървото, от което бе направена, бе изгоряло, но въпреки това бе гладко и блестящо като вода под лунни лъчи. За миг очните дупки на маската лумнаха, сякаш зад тях имаше пламъци вместо очи, но Ранд и без този знак вече бе разбрал кой е.
— Баал-замон — изпъшка той. — Това е сън. Трябва да е сън. Просто съм заспал и…
Смехът на Баал-замон прозвуча като бучене в отворена пещ.
— Ти винаги се опитваш да отричаш онова, което е, Луз Терин. Ако протегна ръка, ще те докосна, Родоубиецо. Винаги мога да те докосна. Винаги и навсякъде.
— Аз не съм Драконът! Името ми е Ранд ал-…! — Ранд стисна зъби, за да се спре.
— О, знам името, което използваш сега, Луз Терин. Знам всяко име, което си използвал от век на век, дори още преди да станеш Родоубиеца. — Гласът на Ваал-замон се извиси, все по-плътен; от време на време пламъците на мястото на очите му лумваха толкова ярко, че Ранд ги виждаше през процепите на маската като бездънни огнени морета. — Познавам те, кръвта ти познавам, и родословието ти, чак до първата искрица живот, чак до самото Начало. Никога не можеш да се скриеш от мен. Никога! Толкова здраво сме обвързани един с друг, като двете страни на една монета. Обикновените хора могат да се скрият сред плетениците на Шарката, но тавирен изпъкват като огньове на билото на хълм, а ти, ти изпъкваш така, сякаш десет хиляди огнени стрели са изстреляни в небето, за да те посочат! Ти си мой, и при това на ръка разстояние!
— Баща на лъжите! — успя да промълви Ранд. Въпреки празнотата езикът му сякаш се бе залепил на небцето. „О, Светлина, дано това да е сън.“ Мисълта се плъзна по кухия свод, който го обгръщаше. „Дори да е един от онези сънища, които не са сънища. Не е възможно наистина да стои пред мен. Тъмния е запечатан в Шайол Гул, запечатан е там от Създателя в мига на Съзиданието…“ Но знаеше твърде много и това заклинание не можеше да му помогне. — Добре са те нарекли! Ако можеше просто да ме вземеш, защо не си го направил? Защото не можеш. Аз вървя в Светлината и ти не можеш да ме докоснеш!
Баал-замон се подпря на тоягата си и изгледа Ранд за миг, след което пристъпи и застана над Лоиал и Хюрин, взирайки се надолу към тях. Огромната сянка се движеше с него. Ранд забеляза, че мъглата не се разсейва от движението му — да, той се движеше и тоягата се полюшваше в ръката му, но сивкавата гъста мъгла не се завихряше около краката му, както около тези на Ранд. Това му вдъхна малко кураж. Може би Баал-замон наистина не беше тук. Може би наистина всичко бе просто сън.