Ранд облиза устни. „Да не полудея. И да живея вечно.“
— Никога! Аз вървя в Светлината — изрева той хрипливо. — И ти не можеш да ме докоснеш!
— Да те докосна ли, Луз Терин? Да те докосна? Та аз мога да те погълна! Опитай го и ще разбереш, както аз го разбрах!
Тъмните очи отново се превърнаха в пламък, и устата също, пламък, който избуя и нарасна, докато не стана по-ярък и от лятно слънце. Нарасна, и изведнъж мечът на Ранд заблестя, сякаш току-що изваден от ковашка пещ. Той изкрещя, щом дръжката опари ръцете му. Изкрещя и изтърва меча на земята. А мъглата лумна в пламък, пламък, който заподскача, разпростря се и подпали всичко.
Ранд извика и заудря по дрехите си, а те запушиха, овъглиха се и се разпаднаха на пепел, заби е ръце, които почерняха и се загърчиха, щом голата плът запращя и започна да се топи в пламъците. Той изкрещя. Болка прониза празнотата в него и той се помъчи да се свие още по-надълбоко в празното. Почти обезумял, без повече да се интересува какво е, той се пресегна към сайдин, понечи да го увие около себе си, да се скрие в него от изгарянето и от болката.
Също така внезапно, както беше лумнал, огънят изчезна. Ранд зяпна удивен ръката си, показваща се от червения ръкав на сетрето му. Нямаше и една сажда по вълнения плат. „Въобразил съм си всичко това.“ Огледа се в паника. Баал-замон беше изчезнал. Хюрин помръдна в съня си. Душещият и Лоиал приличаха все така на две смътни купчини, потънали сред гъстата мъгла. „Въобразил съм си го.“
Но преди да изпита облекчение, дясната му длан бе пронизана от болка и той я вдигна към очите си. През дланта личеше жигосана чапла. Чаплата от дръжката на меча му, яростно червена, толкова правилно отпечатана, сякаш бе изписана от художник.
Измъкна кърпа от джоба на сетрето си и бързо я уви около ръката. Дланта му запулсира. Празнотата щеше да помогне за това — в нея той осъзнаваше болката, но не я чувстваше — но той прогони тази мисъл от главата си. Вече два пъти — несъзнателно и веднъж съзнателно, не можеше да го забрави — се бе опитал да прелива Единствената сила, докато се намираше в покрова на празнотата. Баал-замон искаше да го изкуси. Моарейн и Амирлинския трон очакваха от него същото. Нямаше да го направи.
Глава 16
В огледалото на Мрака
Когато призори Ранд ги събуди, слънцето все още се криеше под хоризонта, но беше станало достатъчно светло. Мъглата се беше разнесла, но мракът все още се задържаше упорито.
— Не биваше да го правите, лорд Ранд — каза Хюрин. — Ако изразходвате така силите си, за да ни спасите, милорд, кой ще се погрижи за връщането ни у дома?
— Исках да поразмисля — отвърна Ранд. Нищо не подсказваше, че е имало мъгла, нито че беше идвал Баал-замон. Той опипа кърпата, увита около ръката му. Това бе единственото доказателство за появата на Баал-замон. Искаше му се час по-скоро да се махне от това място. — Време е да се качваме на седлата, ако искаме да хванем Фейновите Мраколюбци. Крайно време е. Ще ядем в движение.
Лоиал се протегна и внезапно спря. Ръцете му се бяха изпънали толкова високо, колкото биха стигнали ръцете на Хюрин, ако се качи върху раменете на Ранд.
— Ръката ти, Ранд. Какво се е случило?
— Одрасках се. Нищо ми няма.
— Имам мехлем в дисагите…
— Казах, че ми няма нищо! — Ранд знаеше, че се държи грубо, но един поглед върху жигосаното щеше да предизвика въпроси, на които не искаше да отговаря. — Губим време. Трябва да тръгваме. — Той почна да оседлава Дорчо — малко тромаво, заради ранената си длан. Хюрин се метна на коня си.
— Няма нужда да си толкова докачлив — промърмори Лоиал.
Някаква следа, реши Ранд, когато потеглиха, щеше да изглежда успокояващо естествена в този свят. Твърде много бяха неестествените неща тук. Дори един-единствен отпечатък от копито щеше да е добре дошъл. Фейн, Мраколюбците и тролоците трябваше да са оставили някакви следи.
Но нямаше нищо — нито преобърнат камък, нито изровена буца пръст. Погледна назад, за да се убеди, че самите те оставят следи. Разкъсани туфи и отъпкана трева бележеха ясно пътя им, но теренът пред тях продължаваше да бъде чист. И въпреки това Хюрин настояваше, че надушва дирята, бледа и тънка, все така водеща на юг.
Душещият отново съсредоточи цялото си внимание върху дирята, която следваше — като хрътка, преследваща сърна — а Лоиал на свой ред потъна в размисъл, като мърмореше и поглаждаше дебелата тояга, преметната през седлото пред него.