След около час забелязаха остър шпил далече зад дърветата.
— Какво ли може да е това, Ранд? — каза Лоиал.
— Ако това… ако това беше нашият свят, лорд Ранд… — Хюрин подуши притеснено от седлото си. — Ами тогава щеше да е онзи паметник, за който спомена лорд Ингтар — в чест на победата на Артур Ястребовото крило над тролоците — той е представлявал огромен шпил. Но е бил съборен преди хиляда години. От него не е останало нищо освен голяма могила, като хълм. Видях я веднъж, когато придружавах лорд Агелмар до Кайриен.
— Според Ингтар онова нещо би трябвало да се намира все още на три-четири дни път оттук — каза Лоиал. — Ако изобщо съществува. Не знам дали би трябвало да е тук. Не мисля, че тук изобщо има хора.
Душещият отново сведе очи към земята.
— Странно, Строителю, нали? Хора няма, но ето че то е пред нас. Може би трябва да го заобиколим отдалече, лорд Ранд. Никой не може да каже какво е, нито на кого може да се натъкнем в това странно място.
— Трябва да се придържаме колкото може по-близо до дирята — отвърна Ранд. — Изглежда, все още не сме се приближили до Фейн, а не искам да губим време. Ако забележим някакви хора или нещо друго необичайно, ще заобиколим и после отново ще хванем дирята. Но дотогава продължаваме право напред.
— Както кажете, милорд. — Гласът на душещия прозвуча малко особено и той изгледа Ранд накриво. — Както кажете.
Ранд се намръщи за миг, преди да разбере за какво става дума, и също въздъхна. Лордовете не обясняваха решенията си на тези, които ги следваха, а само на други лордове. „Не съм го молил да ме взима за лорд.“ „Но той те взе — добави вътрешният му глас — и ти му позволи. Сега отговорността е твоя.“
— По дирята, Хюрин — каза Ранд.
Лицето на душещия просветна от облекчение. Той сръга коня си и отново се понесоха напред.
Рехавото слънце се издигаше и когато се оказа над главите им, тримата вече се намираха на не повече от миля от колоната. Бяха стигнали до един поток в дълбоко един разкрач дере, обкръжено с редки дървета. Могилата, върху която беше издигната кулата, приличаше на кръгъл хълм с плоско било. Самата сива кула се издигаше поне на сто разтега и Ранд успя да различи, че върхът й е издялан във формата на птица с разперени криле.
— Ястреб — промълви Ранд. — Това наистина е паметник на Ястребовото крило. Не може да е друго. Тук е имало хора, независимо че сега ги няма. Помисли си само, Хюрин. Когато се върнем, ще можеш да разкажеш как наистина е изглеждал паметникът. Само ние тримата в целия свят ще сме го видели.
Хюрин кимна.
— Да, милорд. Децата ми ще се радват да чуят как баща им е видял колоната на Ястребовото крило.
— Ранд — обади си притеснено Лоиал.
— Можем да вземем разстоянието в галоп — каза Ранд. — Хайде. Един галоп няма да ни дойде зле. Тази местност може да е мъртва, но ние нали сме живи.
— Ранд — обади се Лоиал. — Не смятам, че това е…
Без да го доизслуша, Ранд заби ботуши в хълбоците на Дорчо и жребецът се понесе напред. Прецапа потока и се закатери по отсрещния бряг. Хюрин подкара коня си след него. Ранд дочу призивите на Лоиал зад гърбовете им, но само се засмя, махна с ръка на огиера да ги последва и продължи устремно напред. Ако държеше очите си неподвижно, земята нямаше да се изсипва и плъзга към него толкова неприятно, а и въздушният поток в лицето му го караше да се чувства по-добре.
Конят покри две поредни височини и пред него се появи полегат тревист склон. Сивата кула се издигаше към небето, плоска и доста обемиста въпреки височината си. Смехът на Ранд замря, той дръпна юздите на жребеца и лицето му помръкна.
— Това наистина ли е паметникът на Ястребовото крило, лорд Ранд? — запита разтревожен Хюрин. — Струва ми се, че нещо в него не е наред.
Ранд разпозна грубата, ъгловата писменост, покриваща фасадата на паметника, разпозна и някои от символите, издълбани в камъка — с размери почти един човешки бой. Увенчаният с рога череп на тролоците Давол. Железният юмрук на Даймон. Тризъбецът на Кобал и смерча на Афраит. Имаше и нещо като ястреб също така, изсечен в основата на кулата. С разперени на десет разкрача криле, но легнал по гръб, разкъсан от мълния, и каменни гарвани кълвяха очите му. Огромните криле на върха на колоната сякаш засланяха слънцето.
Чу зад гърба си тропота на галопиращия, кон на Лоиал.